В женската една трета от актьорската палатка с рибешка форма Есединекс спореше с двете минголски момичета, които бяха близначки, и невръстна илтмарка, още не достигнала възраст за женене, за количеството мас, което те смятаха да намажат върху обръснатите си тела за тазвечерното представление.
— В името на черните кости, вие ще ме докарате до просешка тояга — плачливо ги увещаваше той. — И няма да изглеждате по-сладострастни от бучки свинска мас.
— От това, което знам за северняците, те обичат жените с много мас, а щом може отвътре, защо не и отвън? — настоя едната минголка.
— Нещо повече — добави остро близначката й, — ако очакваш да си измразим пръстите и циците, за да доставим удоволствие на публика от миризливи, облечени в кожи дъртаци, значи в главата ти нещо здраво хлопа.
— Не се притеснявай, Седи — каза илтмарката, потупвайки го по поруменялата буза с наболи по нея бели косми. — Аз винаги изнасям най-добрите си представления, когато съм цялата лепкава. Ще ги накараме да пощръклеят така, че да ни подгонят, и ще се изплъзваме от ръцете им като хлъзгави динени семки.
— Да ви гонят…? — Есединекс сграбчи илтмарката за крехкото рамо. — Няма да предизвиквате оргии тази вечер, ясно ли е? Закачките носят пари. Оргиите — не. Целта е да…
— Ние знаем докъде можем да стигаме в закачките, татенце — прекъсна го една от минголките.
— Знаем как да ги контролираме — продължи сестра й.
— А ако не ние, то Влана — със сигурност — завърши илтмарката.
Докато почти незабележимите сенки се удължаваха, а мъгливият въздух притъмняваше, вездесъщите кристали сякаш растяха още по-бързо. Разговорите в търговските палатки, които плътната, заснежена ивица на гората отделяше от жилищните палатки, постепенно заглъхнаха и накрая спряха. Нестихващият тих напев откъм Женската Палатка стана по-осезаем и по-писклив. Вечерен бриз се донесе от север, карайки всички кристали да зазвънтят. Напевът се измени в по-груб и вятърът и звънтенето спряха, сякаш по команда. Мъглата запълзя отново от изток и запад, а кристалите продължиха да растат. Женският напев се снижи до шепот. Целият Мразовит Кът притихна в напрегнато очакване с приближаването на нощта.
Денят избяга през назъбения западен хоризонт, сякаш се боеше от тъмното.
В тясното пространство между актьорските палатки и Залата на Боговете се появи движение, блещукане, ярка искра, която пращеше в продължение на девет, десет, единайсет сърцеудара, после проблясна, лумна и се издигна — в началото бавно, после все по-бързо и по-бързо — комета с рошава опашка от оранжев огън, която ръсеше искри. Високо над боровете, почти в самия край на небесата — двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три — опашката на кометата избледня и тя се пръсна с гръм на девет бели звезди.
Това бе ракетата, оповестяваща първото представление на Шоуто.
Залата на Боговете представляваше отвътре висок и причудлив кораб, изпълнен с мразовита тъма и недостатъчно осветяван и топлен от една дъга свещи на носа, който през цялата останала част от годината беше олтар, а сега — сцена. Мачтите му бяха единайсет огромни живи бора, стърчащи от носа, кърмата и бордовете. Платната му — реално погледнато неговите стени — представляваха съшити кожи, привързани опънати за мачтите. Отгоре вместо небе имаше гъсто преплетени борови клонки, побелели от натрупания сняг, които започваха на цели пет човешки боя над палубата.
Кърмата и средната част на този странен кораб, който се носеше единствено по вълните на въображението, бяха наблъскани със Снежни Мъже в тъмните им, разноцветни кожи, настанили се върху пънчета и дебело навити одеяла. Те се смееха, развеселени от виното, и си подхвърляха един на друг кратки реплики и шеги, но не много високо. При влизането си в Залата на Боговете, или по-точно Кораба на Боговете, те бяха обхванати от религиозна почит и боязън, въпреки (или по-скоро поради) богохулната цел, с която я използваха тази нощ.
Появи се ритмично барабанене, зловещо като пристъпването на снежен леопард и толкова тихо в началото, че никой не можеше да каже точно кога е започнало, само дето в един момент сред публиката имаше говор и движение, а в следващия се възцари пълна тишина, единствено многобройните чифтове ръце стискаха или се опираха леко на коленете, а многобройните чифтове очи се взираха в огрятата от свещи сцена между два паравана, нашарени със сиво-черни спирали.
Барабаненето се засили, ускори се, стана по-сложно, тъчейки арабески от звуци, и се върна към пристъпването на леопарда.