— Е, трябва да призная, че всичко това предизвиква някакво отблъскващо любопитство.
— Знаех си, че ще разбереш, скъпа. Имаш два пъти повече мозък от всяка друга жена в племето, а и от всеки мъж — изгука Фафрд, милвайки я нежно, но някак отсъстващо, защото очите му бяха втренчени в сцената.
Последователно, като всеки път сменяше светкавично костюма си, Влана се превърна в хурия5 от Източните Земи, традиционно накуцваща куармалска кралица, отегчена наложница на Краля на Кралете и палава ланкмарска дама в черна тога. Последното беше театрална волност: само мъжете в Ланкмар носеха тоги, но това облекло бе основният символ на Ланкмар в целия свят на Неуон.
Междувременно Мара положи всички усилия да сподели ексцентричната прищявка на бъдещия си съпруг. Отначало тя бе истински заинтригувана и си отбелязваше наум детайлите от костюмите и поведението на Влана, които би могла да използва за своя собствена изгода. Но след това постепенно бе завладяна от осъзнаване на превъзходството на по-възрастната жена в подготовката, знанията и опита. Танците и пантомимите на Влана очевидно можеха да се усвоят само след дълги и изтощителни тренировки. А как, и най-вече къде би могло едно Снежно Момиче да носи подобни дрехи? Чувството за малоценност отстъпи място на ревността, а тя — на омразата.
Цивилизацията беше противна, Влана трябваше да бъде прогонена с камшици от Мразовития Кът, а Фафрд се нуждаеше от жена, която да управлява живота му и да държи юздите на буйното му въображение. Не майка му, разбира се — онази ужасна вещица, тровеща живота на собствения си син — а една очарователна и умна млада съпруга. Тя.
Мара се зае да наблюдава съсредоточено Фафрд. Той не приличаше на оглупял от любов мъжкар, беше студен като лед, но със сигурност изцяло погълнат от сцената долу. Тя си напомни, че малка част от мъжете умееха да прикриват истинските си чувства.
Влана отхвърли тогата, под която носеше мрежеста дреха от фини сребърни нишки. Навсякъде, където нишките се преплитаха, висеше малка сребърна камбанка. Тя затрептя и камбанките зазвънтяха като дърво, пълно с мънички птичета, които чуруликаха заедно химн за нейното тяло. Сега слабичката й фигура изглеждаше съвсем млада, а сред падащите нишки на лъскавата й коса големите й очи блестяха със загадъчен намек и покана.
Дишането, което Фафрд до този момент владееше, се учести. Значи неговият сън в минголската палатка е бил верен! Вниманието му, което наполовина се беше отнесло към земите и епохите, изтанцувани от Влана, сега се съсредоточи изцяло върху нея и се превърна в желание.
Този път хладнокръвието му бе поставено на още по-тежко изпитание, защото ръката на Мара без предупреждение го сграбчи за чатала.
Но му се наложи да демонстрира своето самообладание само за кратко. Тя го пусна и като извика: „Мръсно животно! Ти я желаеш!“, го ръгна с юмрук отстрани под ребрата.
Той се опита да хване китките й, без да напуска своето място. Тя продължаваше да се опитва да го удари. Боровите клони заскърцаха и посипаха сняг и иглички.
Докато стоварваше юмрук в ухото на Фафрд, горната част на тялото на Мара загуби равновесие, макар че краката й оставаха сплетени около клонките.
Ръмжейки „Бог да те смрази, кучко!“, Фафрд сграбчи най-дебелия клон с една ръка, а с другата се протегна надолу, за да хване ръката на Мара току под рамото.
Тези, които ги гледаха отдолу — а те вече бяха доста, въпреки силно разсейващото въздействие на представлението — видяха две борещи се, облечени в бяло тела със светлокоси глави, увиснали от клонестия покрив, сякаш се канеха да изпълнят гмуркане „лястовичка“. След това, продължавайки да се боричкат, фигурите се изтеглиха нагоре.
Един по-възрастен Снежен Мъж извика „Светотатство!“ Един по-млад — „Воайори! Да ги смачкаме!“ Можеше и да му се подчинят, тъй като вече около четвърт от Снежните Мъже бяха на крака, ако не беше Есединекс, който наблюдаваше нещата отблизо през шпионка в един от параваните и имаше голям опит в овладяването на неуправляема публика. Той стрелна с пръст мингола зад себе си, след това рязко вдигна ръка с дланта нагоре.
Музиката се усили. Цимбалите загърмяха. Двете минголски момичета и илтмарката изскочиха на сцената напълно голи и започнаха да подскачат около Влана. Дебелият мъж от Изтока изтрополи покрай тях и подпали голямата си, черна брада. Сини пламъци запълзяха и затрептяха пред лицето и около ушите му. Той не загаси огъня с мократа кърпа, която държеше, докато Есединекс не изръмжа тихо през шпионката си: „Достатъчно. Отново са наши.“ Черната брада се бе смалила наполовина. На актьорите им се налага да правят големи жертви, които рядко биват оценявани по достойнство от селяндурите, а дори и от събратята им по професия.