Фафрд взе със скок последните дузина фута и леко се приземи върху висока пряспа извън Залата на Боговете в същия миг, в който Мара завърши спускането си. Те се изправиха един срещу друг, затънали до прасците в замръзналия сняг, върху който изгряващата нащърбена луна хвърляше ивици бяло сияние със сенки между тях.
Фафрд попита:
— Мара, къде си чула тази лъжа, че съм предизвикал Хрингорл заради актрисата?
— Безчестен развратник! — извика тя, фрасна го в окото и побягна към Женската Палатка, ридаейки и крещейки: — Ще кажа на братята си! Ще видиш ти!
Фафрд заподскача, устисквайки един вой на болка, после се хвърли след нея, направи три крачки, но спря, притисна шепа сняг към пронизваното си от болка око и когато то се успокои до обикновено туптене, се замисли.
Озърна се наоколо с другото око, не видя никого, отиде до група отрупани със сняг вечнозелени дървета на ръба на пропастта, скри се между тях и продължи да мисли.
Ушите му го осведомиха, че Шоуто все още продължава с пълна сила в Залата на Боговете. Разнасяха се смях и радостни възгласи, които понякога заглушаваха бясното биене на барабана и звуците на флейтата. Очите му — удареното отново можеше да вижда — го осведомиха, че около него няма никого. Те се завъртяха към актьорските палатки от онази страна на Залата на Боговете, където минаваше новият път на юг, конюшните зад тях и търговските палатки зад конюшните. След това се върнаха на най-близката палатка — тази на Влана. Тя бе покрита с кристали, искрящи на лунната светлина, а през средата й, точно под клона на снежния чинар, сякаш пълзеше голям, плосък червей от лед.
Той тръгна към нея, плъзгайки се по диамантената снежна кора. Възелът, стягащ връзките на входа, беше скрит в сянка и на пипане беше сложен и чужд. Той мина откъм задния край на палатката, измъкна две колчета, пропълзя по корем през пролуката като змия и се озова сред гънките на полите на Влана, закрепи хлабаво колчетата на мястото им, изправи се, отърси се, направи четири крачки и легна върху постелята. Лека топлина се носеше от тлеещия мангал. След малко той се протегна към масата и си наля чаша бренди.
Накрая чу гласове. Те се усилиха. Докато възлите на входа се развързваха и освобождаваха, той посегна пипнешком за ножа и се приготви да дръпне голямото кожено одеяло върху себе си.
Изричайки със смях, но и решително „Не, не, не“, Влана бързо влезе заднешком през разхлабените върви, после затвори входа с една ръка, докато с другата дръпна да затегне връзките, и се озърна през рамо.
Изписалата се на лицето й вцепенена изненада изчезна почти преди Фафрд да я забележи, за да отстъпи на бърза приветлива усмивка, която набръчка комично носа й. Тя се извърна от него, внимателно пристегна връзките и отдели известно време, за да завърже възел от вътрешната страна. После се приближи и застана на колене край него. На лицето й вече нямаше усмивка, докато гледаше надолу към Фафрд, само спокойна, неразгадаема замисленост, която той се опита да имитира. Тя носеше робата с качулка от минголския си костюм.
— Значи си промени мнението относно наградата — каза тя тихо, но безстрастно. — А откъде знаеш, че аз също не съм променила моето?
Фафрд поклати глава в отговор на първото й твърдение. После, след кратко мълчание, каза:
— Независимо от това, открих, че те желая.
Влана каза:
— Видях те да гледаш шоуто от балкона. Почти успя да минеш гратис… за шоуто имам предвид. Кое беше момичето с теб? Или беше младеж? Не можах да го разгледам добре.
Фафрд не отговори на любопитните й въпроси. Вместо това каза:
— Аз също искам да те питам някои неща за изключително умелото ти танцуване и… самостоятелна актьорска игра.
— Пантомима — помогна му тя с думата.
— Пантомима, да. Освен това искам да поговоря с теб за цивилизацията.
— А, да, тази сутрин ме попита колко езика знам — каза Влана, гледайки разсеяно през него към стената на палатката. Беше ясно, че и тя има навика да обмисля нещата. После взе чашата с бренди от ръката му, изгълта половината от това, което бе останало, и му я върна.
— Много добре — каза тя, като най-после сведе поглед към него, но без да променя изражението си. — Ще ти дам каквото желаеш, скъпо момче. Но сега не му е времето. Първо трябва да си почина и да събера сили. Върви си и ела отново, когато залезе звездата Шада. Събуди ме, ако спя.