Той завъртя примката над главата си и я хвърли. Тя се уви около върха на палатката почти беззвучно, защото Фафрд бе достатъчно бърз да дръпне хлабавия й край, преди да изтропа в кожите.
Примката се стегна около върха на централната подпора на палатката. Сдържайки вълнението си, той поведе кобилата към гората през блестящия под луната сняг, размотавайки въжето. Когато останаха само четири намотки, той пришпори животното в галоп. Приведе се, стиснал здраво хамута, а петите му биеха конските хълбоци. Въжето се изпъна. Кобилата се напрегна. Отзад се разнесе приятен приглушен трясък. Той избухна в триумфален смях. Кобилата продължаваше да тегли напред, преодолявайки непостоянния опън на въжето. Поглеждайки назад, той видя, че палатката се влачи след тях. Видя огън и чу крясъци на изненада и гняв. Отново се заля в смях.
В края на гората извади ножа си и преряза въжето. Скачайки на земята, прошепна нещо одобрително в ухото на кобилата, плесна я по хълбока и тя препусна в лек галоп към конюшнята. Той се замисли дали да изстреля ракетите към падналата палатка, но прецени, че това ще намали ефекта. Като продължаваше да ги стиска под мишница, се запъти към края на гората. Под прикритието на дърветата се насочи към дома. Вървеше леко, за да не оставя ясни следи, освен това намери клон от рошав бор и го повлече зад себе си, а когато можеше, вървеше по камъни.
Огромното му веселие се бе изпарило заедно с гнева му, отстъпвайки място на мрачна депресия. Вече не мразеше Великс, нито дори Влана, но цивилизацията му изглеждаше евтина безвкусица, недостойна за интереса му. Радваше се, че подреди така Хрингорл и Есединекс, но те бяха просто едни жалки мокрици. А той бе самотен дух, обречен да броди из Студената Пустош.
В главата му се въртяха мисли да тръгне на север през гората, докато открие нов живот или замръзне, да си сложи ските и да се опита да прескочи забранената пропаст, където Скиф бе намерил гибелта си, или да вземе меч и да предизвика всичките биячи на Хрингорл едновременно, както и още стотици начини да умре.
Палатките на Снежния Клан приличаха на бледи гъби в светлината на ослепително ярката луна. Някои представляваха конуси, поставени върху нисък цилиндър, други — издути полусфери, напомнящи ряпа. Също като гъбите, те не докосваха съвсем земята в краищата си. Подовете им от утъпкани клонки, застлани с кожи и поддържани от по-тежки клони, се издигаха върху ниски, дебели подпори, така че топлината на палатката да не превърне замръзналата земя отдолу в киша.
Огромният сребрист дънер на изсъхнал снежен дъб, завършващ с нещо като изгризани великански нокти, където преди време една светкавица го бе разцепила по средата, отбелязваше мястото на палатката на Мор и Фафрд — както и гроба на баща му, намиращ се под палатката. Всяка година тя бе разпъвана точно върху него.
В няколко от палатките се виждаше светлина, както и в голямата Женска Палатка малко по-нататък, по посока на Залата на Боговете, но Фафрд не можеше да види никого навън. С обезсърчено изсумтяване той се насочи към вратата на дома си, след това се сети за ракетите и кривна към сухия дъб. Повърхността му бе гладка, кората отдавна я нямаше. Малкото останали клони бяха също така голи и окършени, най-ниският от тях изглеждаше малко извън досега му.
На няколко крачки от него той спря и се огледа отново. Като се увери, че никой не го наблюдава, изтича до дъба и подскочи нагоре с пъргавина, подобаваща повече на леопард, отколкото на човек. Улови се за най-ниския клон със свободната си ръка и се метна върху него, преди устремът му нагоре да спре.
Застанал леко върху сухия клон, опрял пръсти в дънера, той се огледа за последен път за дебнещи любопитковци и окъснели минувачи, след това с натискане с пръсти и дращене с нокти отвори в наглед гладкото сиво дърво вратичка, висока колкото него, но два пъти по-тясна. Опипвайки между ските и щеките, той откри нещо дълго и тънко, омотано три пъти с леко намаслена тюленова кожа. Развивайки я, разкри мощен на вид лък и колчан дълги стрели. Добави към тях ракетите, омота отново всичко, после затвори тайната вратичка на дървесното си хранилище и скочи на снега долу, като след това го заглади.
Влизайки в палатката си, той се почувства отново като дух и издаваше също толкова малко звуци. Ароматите на дома го успокоиха въпреки желанието му; мирисът на месо, манджа, стар дим, кожи, пот, нощното гърне, слабата кисело-сладка миризма на Мор. Той пресече пружиниращия под и напълно облечен се изпъна сред спалните си кожи. Чувстваше се смъртно уморен. Тишината беше пълна. Не можеше да чуе дишането на Мор. Помисли си за последния път, когато бе видял баща си, посинял и със затворени очи, с изпънати потрошени крайници, най-хубавият му меч положен гол до него, а оловносивите му пръсти свити около дръжката. Помисли си за Налгрон сега, лежащ в земята под палатката, със скелет, оглозган от червеите, и с почернял от ръжда меч, с очи — две зейнали дупки, взиращи се нагоре през плътната почва. Спомни си последния път, когато видя баща си жив: отдалечаващото се дълго наметало от вълча кожа, преследвано от предупрежденията и заплахите на Мор. После скелетът се върна в мислите му. Нощта беше призрачна.