— Фафрд? — повика тихо Мор от другия край на палатката.
Фафрд се вцепени и затаи дъх. Когато не можеше да издържа повече, започна да го изпуска и поема безшумно с отворена уста.
— Фафрд? — Гласът бе малко по-висок, но все още приличаше на шепот на дух. — Чух те как влезе. Не спиш.
Нямаше смисъл да пази тишина.
— И ти ли не си заспала, майко?
— Старите спят малко.
Не беше вярно, помисли си той. Мор не беше стара, дори по суровите мерки на Снежната Пустош. Но същевременно беше истина. Мор беше стара колкото племето, колкото самата Пустош, колкото смъртта.
Мор изрече спокойно (Фафрд знаеше, че сигурно лежи по гръб, взирайки се право нагоре):
— Ще склоня да вземеш Мара за жена. Не се радвам, но ще склоня. Имаме нужда от още един чифт силни ръце, защото ти само градиш блянове, пилееш си ума в безцелни лутания, вършиш щуротии и се мъкнеш след разни актриси и всякакъв лъскав боклук. Освен това си направил дете на Мара, а и семейството й не е съвсем без положение.
— Значи Мара е говорила с теб тази вечер? — попита Фафрд. Опита се да запази гласа си безстрастен, но думите излязоха напрегнати.
— Да, както би трябвало да прави всяко Снежно Момиче. Само дето трябваше да ми го каже по-рано. А ти — още по-рано. Обаче си наследил в троен размер потайността на баща си заедно с жаждата му да пренебрегва семейството си и да се хвърля в безсмислено търсене на приключения. Освен това покварата в теб приема още по-отблъскваща форма. Негови любовници бяха студените планински върхове, а ти си привлечен от цивилизацията, тази гнила развала на горещия юг, където няма естествен суров студ да наказва глупавите и разглезените и да се грижи за спазване на приличието. Но ти ще откриеш, че съществува магически студ, който може да те последва навсякъде из Неуон. Ледът веднъж вече е слизал надолу, за да покрие всички топли земи като наказание за предшестващия период на развратно зло. А където ледът е бил веднъж, магията може да го прати отново. Трябва да повярваш в това и да се отърсиш от своята поквара, иначе ще го научиш по трудния начин като баща си.
Фафрд се опита да отправи обвинението в мъжеубийство, за което бе намекнал толкова леко тази сутрин, но думите заседнаха, не в гърлото, а в самия му мозък, където той усети нечия намеса. Мор отдавна бе смразила сърцето му. А сега тя образуваше в мозъка му, сред най-интимните му мисли, ледени кристали, които изкривяваха всичко и му пречеха да използва срещу нея оръжията на дълга, прилагани хладнокръвно и със студен разум, които му позволяваха да запази своята цялост. Той се чувстваше като че ли го обгръща навеки един свят от студ, в който твърдостта на леда, твърдостта на морала и твърдостта на мислите представляваха единно цяло.
И сякаш усещайки победата си и позволявайки си малко да й се наслади, Мор произнесе със същия мъртвешки, замислен тон:
— Да, баща ти сега горчиво съжалява за Баба Ханак, Белия Зъб, Ледената Кралица и всички други свои възлюблени планини. Те вече не могат да му помогнат. Те са го забравили. Той вечно се взира нагоре с празните си орбити в дома, който някога презираше, а сега жадува — толкова близък и същевременно тъй далечен. Костеливите му пръсти дращят немощно замръзналата земя и той напразно се опитва да се измъкне изпод тежестта й…
Фафрд дочу леко дращене, вероятно от заледени клонки по кожата на палатката, но косата му настръхна. Когато опита да се надигне, откри, че не може да помръдне. Чернотата го притискаше отвсякъде. Той се зачуди дали Мор не го е пренесла с магия под земята, при баща му. Но смазващата го тежест бе по-голяма от тази на осем фута заледена земя. Това бе тежестта на цялата Студена Пустош с нейната убийствена суровост, на всички табута, цялото високомерие и ограниченост на Снежния Клан, на пиратската алчност и грубата похот на Хрингорл, и дори на веселата самовлюбеност и лекомисления, полузаслепен ум на Мара, а над всичко това тегнеше Мор с ледени кристали, образуващи се по върховете на пръстите й, докато тя ги сплиташе, тъчейки сковаващата си магия.