Това, срещу което жените възразяваха, не беше търговията. Мъжете им се справяха добре с нея и те — жените — бяха главните облагодетелствани. Освен това определено я предпочитаха пред извършваните от време на време от съпрузите им пиратски набези, които отвеждаха тези яки мъже далеч надолу по източните брегове на Външното Море, отвъд обсега на непосредствения женски надзор и дори, страхуваха се понякога те, на тяхната могъща женска магия. Мразовития Кът беше най-южната точка, достигана някога от целия Снежен Клан, повечето от членовете на който прекарваха живота си предимно в Студената Пустош и в предпланините на издигащите се до самото небе Планини на Великаните и намиращите се дори още по на север Кости на Древните. Така че това зимно лагеруване беше единствената им възможност през годината за мирна търговия с предприемчивите минголи, сарийнмарци, ланкмарци, а понякога и някой случаен източен пустинник с голям тюрбан, омотал се чак до очите и нахлузил дебели ръкавици и ботуши, затрудняващи движенията му.
Жените не бяха също така и срещу къркането. Мъжете им ужасно обичаха по всяко време да се наливат с медовина и бира, и дори с местната ракия от снежни картофи — напитка, опияняваща по-силно от повечето вина и прочие алкохол, с които търговците обнадеждено ги пояха.
Не, това, което Снежните Жени мразеха с такава злоба и което ги караше всяка година да започват студена война без почти никакви физически или магически ограничения, беше театралната трупа, която неизбежно пристигаше трепереща на север заедно с търговците — дръзки артисти с напукани лица и подути от студа нозе, но със сърца, жадуващи за мекото северно злато и непретенциозната, макар и буйна публика. Представлението им беше толкова богохулно и неприлично, че мъжете си присвояваха за целта Залата на Боговете (тъй като Боговете не се шокираха лесно) и отказваха да пуснат жените и децата да го гледат. Представление, чиито актьори според жените бяха само мръсни дъртаци и още по-мръсни мършави южни момичета, с морал, разпуснат също като връзките на оскъдните им дрешки, когато изобщо носеха такива. На Снежните Жени не им минаваше през ума, че една мършава повлекана, чието разголено тяло е посиняло от студа във ветровитата Зала на Боговете, трудно би могла да бъде обект на еротично привличане, да не говорим за риска от тежко измръзване.
Затова Снежните Жени всяка зима съскаха, правеха магии, дебнеха и засипваха със заледените си снежни топки едрите мъже, които се оттегляха с достойнство, и често залавяха някой стар и сакат или глупав, млад и пиян съпруг и му хвърляха един хубав бой.
Комичната наглед битка имаше зловещи оттенъци. Знаеше се, че Снежните Жени, особено когато действат всички заедно, владеят могъщи магии, най-вече свързани със студа и неговите последствия — хлъзгавост, внезапно измръзване, залепване на кожата за метал, чупливост на предметите, внезапно изсипване на сняг от натежалите дървета и клони и значително по-големите свличания на лавини. И нямаше мъж, който поне малко да не се страхува от хипнотичната сила на леденосините им очи.
Всяка Снежна Жена, обикновено с помощта на останалите, се мъчеше да държи мъжа си под пълен контрол, макар оставяйки го привидно свободен, и се шушукаше, че непокорни съпрузи са били ранявани или дори убивани, най-често по начини, свързани със студа. А в същото време вещерските кръгове и самостоятелните чародейки играеха помежду си игра на власт, в която и най-силните и смели мъже, дори вождовете и жреците, бяха само пионки.
През двете седмици на търговия и двата дни на Шоуто стари вещици и някои по-яки момичета пазеха Женската Палатка от четири страни, докато от вътрешността се носеха силни благоухания, зловонна смрад, проблясъци светлина и пулсиращо сияние нощем, удари и дрънчене, пращене, пукане, магически напеви и шепот, които никога не преставаха.
Тази сутрин човек можеше да си въобрази, че магиите на Снежните Жени са навсякъде, защото времето беше безветрено и мрачно и струйки мъгла се точеха във влажния, мразовит въздух, а на всеки храст и клонче, всяка вейка и връхче, включително краищата на мъжките мустаци и върховете на ушите на опитомените рисове, бързо се образуваха ледени кристали. Те бяха също толкова сини и блестящи като очите на Снежните Жени, а за хората с по-развинтено въображение дори наподобяваха тяхната форма — високите им, закачулени, увити в бели роби фигури — защото кристалите растяха нагоре, като замръзнали диамантени пламъци.