А после той си помисли за Влана.
Може би това, което се случи, не се дължеше на мисълта за Влана. Може би някоя звезда бе пропълзяла над мъничкия димен отвор на палатката и бе изпратила тънката си сребърна стрела в зеницата на едното му око. Може би внезапното изпускане на затаения дъх и механичното ново вдишване на дробовете му показаха, че мускулите му могат да се движат.
Както и да е, той скочи и се хвърли към вратата. Не посмя да спре, за да развърже връзките, защото хищните ледени пръсти на Мор посягаха да го сграбчат. Вместо това с един замах на дясната си ръка раздра захабената стара кожа и се метна през вратата с голям скок, тъй като костеливата ръка на Налгрон се протягаше към него от тясното черно пространство между замръзналата земя и издигнатия под на палатката.
А след това се затича както никога в живота си. Тичаше, сякаш всички духове на Студената Пустош го гонеха по петите — в известен смисъл така си и беше. Подмина последната от тъмните палатки на Снежния Клан и слабо звънтящата Женска Палатка и продължи да се носи надолу по полегатия склон, посребрен от луната, водещ към извиващия се нагоре край на Каньона на Тролската Стъпка. Изпита желание да се хвърли от този ръб, предизвиквайки въздуха да го подхване и отнесе на юг или да го запрати към бързо забвение — и за миг му се стори, че между тези две съдби няма голяма разлика.
А след това вече бягаше не толкова от студа и неговите сковаващи свръхестествени ужаси, колкото към цивилизацията, която отново бе засияла като светъл символ в съзнанието му, отговор на всяка ограниченост.
Той забави леко ход и в главата му отново се пробуди разумът, така че той се огледа за окъснели минувачи, както и за демони и привидения.
Забеляза синьото блещукане на Шада над върховете на дърветата на запад.
Докато стигне Залата на Боговете, вече не тичаше.
Премина между нея и ръба на каньона, който бе спрял да го притегля.
Забеляза, че палатката на Есединекс е отново вдигната и осветена. Нямаше нов леден червей, пълзящ по палатката на Влана. Клонът на снежния чинар над нея бе обсипан с кристали, които искряха на лунната светлина.
Той влезе без предупреждение през задната врата, като безшумно извади разхлабените колчета, а след това пъхна под стената и висящите костюми главата и десния си юмрук, в който стискаше оголения си нож.
Влана спеше сама по гръб върху постелята, светлочервеното вълнено одеяло бе придърпано под голите й мишници. Лампата гореше с малък жълт пламък, който все пак бе достатъчно ярък, за да освети цялата вътрешност и да покаже, че няма никой друг. От наскоро подхранения мангал се разнасяше топлина.
Фафрд влезе целият, прибра ножа си и се загледа надолу към актрисата. Ръцете й изглеждаха много крехки, с дълги пръсти и съвсем леко широки длани. Сега, когато големите й очи бяха затворени, лицето й изглеждаше доста дребничко сред великолепието на разпиляната й тъмнокафява коса. Но все пак беше благородно и умно, а влажните й, дълги, щедри устни, неотдавна грижливо начервени, го възбуждаха и изкушаваха. Кожата й блестеше с леката лъскавина на масло. Той можеше да долови парфюма й.
За миг позата на Влана му напомни за Мор и Налгрон, но тази мисъл бе незабавно пометена от яростната жега на мангала, който грееше като малко слънце от ковано желязо, от заобикалящите го богати тъкани и елегантни предмети на цивилизацията, както и от красотата и изящната грация на Влана, които тя като че ли осъзнаваше дори в съня си. Тя беше олицетворение на цивилизацията.
Той се върна до закачалката и се зае да съблича дрехите си, да ги сгъва грижливо и да ги трупа на купчина. Влана не се събуди, или поне не отвори очи.
Доста време по-късно Фафрд се шмугна отново под червеното одеяло, след като бе излязъл да се облекчи, и каза:
— Разкажи ми сега за цивилизацията и твоята роля в нея.
Влана отпи половината от виното, което Фафрд й бе донесъл на връщане, след това се протегна силно с глава върху сплетените си ръце.
— Е, като начало, аз не съм принцеса, макар че обичам да ме наричат така — каза тя весело. — Трябва да те уведомя, че ти не си се сдобил дори с дама, скъпо момче. Що се отнася до цивилизацията, тя смърди.