Но Великс вече го бе пуснал и се настани на съседната купчина кожи.
— Моля за прошка, млади боецо — каза той сериозно. — Стори ми се, че сънуваш сън, който никой човек не би пожелал да продължи.
Маниерите и тонът на гласа му бяха като на Налгрон от кошмара. Фафрд се надигна на лакът, прозя се и с гримаса се разтърси отново.
— Тялото ти е вкочанено, или умът ти, а може би и двете — каза Великс. — Така че имаме добро извинение за брендито, което ти бях обещал.
Той вдигна с едната си ръка две стоящи до него малки сребърни канчета, а с другата — кафява делвичка с бренди, която отпуши с палец и показалец.
Фафрд вътрешно се намръщи на тъмния налеп по канчетата и от мисълта какво ли може да е утаено или поръсено по дъното им, или може би само в едното. С внезапно безпокойство той си напомни, че този мъж беше негов съперник за благосклонността на Влана.
— Чакай — каза той, докато Великс се готвеше да налее. — Един сребърен бокал играеше лоша роля в съня ми. Закс! — извика той на мингола, стоящ пред вратата на палатката. — Една порцеланова чаша, ако обичаш!
— Приемаш съня си като предупреждение да не пиеш от сребро? — поинтересува се внимателно Великс с неопределена усмивка.
— Не — отвърна Фафрд, — но той насади в плътта ми отвращение, което все още ме човърка. — Зачуди се за кратко, че минголите толкова небрежно са позволили на Великс да седи край него. Може би тримата бяха стари познати от търговските лагери. Или може би е имало подкуп.
Великс се изкиска и започна да се държи по-свободно.
— Да, наистина съм затънал в мръсотия, като живея без жена и прислуга. Ефендрит! Нека са две порцеланови чаши, чисти като току-що обелена бреза!
И действително именно другият мингол стоеше край вратата — Великс ги познаваше по-добре от Фафрд. Предприемчивия незабавно му подаде една от блестящите бели чаши. Наля малко от гъделичкащото ноздрите питие в собствената си порцеланова чаша, след това щедро напълни тази на Фафрд, а после доля своята — сякаш за да демонстрира, че в питието на северняка не би могло да има отрова или упойващо вещество. И Фафрд, който наблюдаваше внимателно, не можа да открие нищо нередно в тази демонстрация. Те леко чукнаха чашите си и когато Великс отпи дълбоко, Фафрд също пое голяма, макар и предпазливо бавна глътка. Брендито бе приятно парливо.
— Това е последната ми делва — каза весело Великс. — Изтъргувах цялата си стока за кехлибар, снежни бисери и други дреболии — а също и палатката, и колата, всичко, освен двата коня, амунициите им, дрехите и провизиите.
— Чух, че твоите коне са най-бързите и издръжливи в степите — отбеляза Фафрд.
— Това е прекалено силно твърдение. Но тук без съмнение се ценят високо.
— Тук! — каза Фафрд презрително.
Великс го изгледа точно както го бе гледал Налгрон през целия му сън, с изключение на края. После каза:
— Фафрд… нали мога да те наричам така? Ти ми викай Великс. Мога ли да направя едно предложение? Мога ли да ти дам съвет, какъвто бих дал на сина си?
— Разбира се — отвърна Фафрд, като се чувстваше не само неловко, но и нащрек.
— Очевидно тук се чувстваш неспокоен и неудовлетворен. Така е с всеки нормален млад мъж на твоята възраст, където и да живее. Огромният свят те зове. Сърбят те краката за пътешествия. Но нека ти кажа: необходимо е нещо повече от ум и благоразумие — а и мъдрост — за да се справиш с цивилизацията и да намериш покой. За това трябва да бъдеш подъл, да се омърсиш като самата цивилизация. Там не можеш да се изкатериш до успеха все едно че катериш планина, независимо колко заледена и коварна е тя. Планината изисква от теб да покажеш най-добрите си умения, а цивилизацията — най-лошите: премислено егоистично зло, което тепърва предстои да изпиташ, а не ти трябва. Аз бях роден отстъпник. Баща ми бе мъж от Осемте Града, който живееше с минголите. Сега ми се ще да бях останал в степите, жесток като тях, глух за покваряващия зов на Ланкмар и Източните Земи.
Зная, зная, хората там са с ограничен кръгозор, обвързани от традициите. Но в сравнение с изкривените мозъци на цивилизацията те са прави като борове. С твоите природни дарби лесно ще станеш вожд тук — дори нещо повече, върховен вожд, обединил дузина кланове и превърнал северняците в сила, с която народите да се съобразяват. Тогава, ако желаеш, можеш да предизвикаш цивилизацията. По твои правила, а не по нейните.
Мислите и чувствата на Фафрд бяха като развълнувана вода, макар външно да остана почти неестествено спокоен. През него дори премина вълна на радост, че Великс оценява така високо шансовете на един младеж с Влана, та иска да го упои не само с вино, а и с ласкателства.