Тя не помръдна.
Челюстите му се стегнаха в ужасна гримаса на напрежение, той стрелна ръце напред, стисна я под мишниците — по плътта му пробягаха тръпки — и я отмести встрани. Тя изглеждаше твърда и студена като лед. Не можа да я погледне в лицето.
Отвън той забърза към Залата на Боговете, но на пътя му имаше хора — четирима млади, руси здравеняци, обградени от още дузина други.
Мара бе довела от панаира не само братята си, а и всички налични роднини.
И все пак сега изглежда тя се разкайваше за своята постъпка, защото теглеше за ръката най-големия си брат и му говореше настойчиво, доколкото можеше да се прецени по изражението и движенията на устните й.
Най-големият й брат продължаваше да върви, сякаш нея я нямаше. И в мига, когато погледът му падна върху Фафрд, той нададе радостен вик, изтръгна се от хватката й и се втурна към него, следван от останалите. Всички те размахваха като тояги прибраните си в ножниците мечове.
Мара се гърчеше от ужас.
— Бягай, любов моя!
Фафрд бе изпреварил вика й с поне два сърцеудара. Обръщайки се, той се втурна към гората, а дългият твърд пакет го удряше в гърба. Когато пътят на бягството му се присъедини към следите, които бе оставил на излизане от гората, той започна да поставя краката си в тях, без да намаля скорост.
Зад него крещяха: „Страхливец!“ Той се затича още по-бързо.
Когато достигна гранитните издатини малко навътре в гората, той сви рязко вдясно и подскачайки по голите камъни, без да остави нито един допълнителен отпечатък, достигна до ниска гранитна канара и я изкатери само с две хващания на ръцете, след това се стрелна нататък, докато ръбът на канарата не го скри от всеки човек долу.
Чу как преследвачите навлизат в гората, ядосаните им викове, тъй като криволичейки между дърветата, те се блъскаха един в друг, след това един властен глас, зовящ за тишина.
Той внимателно метна три камъка, така че да паднат по фалшивата му следа на голямо разстояние пред копоите на Мара. Тупването на камъните и шумоленето на клонките, предизвикано от падането им, изтръгна викове: „Там е!“ и ново настояване за тишина.
Като повдигна един по-голям камък, Фафрд го тласна с две ръце така, че той удари силно дънера на дебело дърво отсам дирята, събаряйки по земята големи количества сняг и лед от клоните. Раздадоха се приглушени викове на изумление, объркване и ярост от засипаните и вероятно на три четвърти затрупани мъже. Фафрд се ухили, после лицето му се отрезви и очите му станаха пронизващо бдителни, когато пое с големи скокове през смрачаващата се гора.
Досега не бе усетил никакво враждебно присъствие. Живите и мъртвите, скали или призраци, сдържаха атаките си. Може би Мор, считайки, че той си е получил заслуженото от роднините на Мара, бе престанала да подклажда магиите си. Или може би… Фафрд заряза мисленето и се посвети изцяло на безшумното тичане. Пред него бяха Влана и цивилизацията. Зад него — майка му и варварството… но той се стараеше да не мисли за нея.
Нощта бе близо, когато Фафрд излезе от гората. Бе направил възможно най-голям кръг през нея, озовавайки се накрая на ръба на Каньона на Тролската Стъпка. Ремъкът на дългия пакет жулеше рамото му.
Сред търговските палатки имаше светлини и звуци от пируване. Залата на Боговете и актьорските палатки бяха тъмни. Още по-наблизо се мержелееше мрачната грамада на конюшнята.
Той тихо прекоси замръзналия, набразден от колела чакъл на Новия Път, водещ към каньона на юг.
После видя, че конюшнята не е изцяло тъмна. Някакво призрачно сияние се движеше в нея. Фафрд се приближи внимателно до вратата и видя силуета на Хор, надничащ вътре. Все така безшумно той пристъпи зад Хор и надзърна над рамото му.
Влана и Великс впрягаха двата коня на Предприемчивия в шейната на Есединекс, от която Фафрд бе откраднал трите ракети.
Хор надигна глава и прилепи длан към устните си, за да нададе крясък на бухал или вълчи вой.
Фафрд измъкна ножа си и миг преди да пререже гърлото на Хор, промени решението си и положението на ножа и го зашемети с удар с дръжката по слепоочието. Хор се свлече и Фафрд го изтегли встрани от вратата.
Влана и Великс скочиха в шейната, последният подръпна юздите на конете си и те с глухо трополене се изнизаха навън от конюшнята. Фафрд стисна свирепо ножа си… след това го прибра в канията и се сви обратно в сенките.
Шейната се плъзгаше надолу по Новия Път. Фафрд се взираше след нея, изправен, с изпънати по страните му ръце като на приготвен за погребение труп, но дланите му бяха силно стиснати в юмруци.