Внезапно той се обърна и се втурна към Залата на Боговете.
Иззад конюшнята се разнесе бухане. Фафрд заби крака в снега, за да спре, и се завъртя назад, продължавайки да стиска ръцете си в юмруци.
От мрака две фигури се втурнаха към Каньона на Тролската Стъпка, едната от тях носеше огън. Високата фигура несъмнено бе на Хрингорл. Те спряха на ръба. Хрингорл развя факлата си в голям огнен кръг. Светлината озари лицето на стоящия до него Харакс. Един, два, три пъти, като сигнал за някого далеч долу на юг в каньона. След това те хукнаха към конюшнята.
Фафрд побягна към Залата на Боговете. Зад него се разнесе пронизителен вик. Той спря и се обърна отново. От конюшнята изскочи в галоп едър кон. Яздеше го Хрингорл. Той теглеше на въже зад себе си мъж върху ски: Харакс. Двойката сви надолу по Новия Път, вдигайки вихрушка от сняг.
Фафрд продължи да тича, докато не подмина Залата на Боговете и не изкатери една четвърт от склона, водещ към Женската Палатка. Свали пакета и го размота, извади от него ските и ги прикрепи към краката си. След това разви меча на баща си и го окачи на колана си отляво, като го уравновеси отдясно с торбата.
След това се обърна към Каньона на Тролската Стъпка, където бе пропаднал Стария Път. Взе две от щеките си, приведе се и ги заби в снега. Лицето му приличаше на череп, беше лице на човек, играещ на зарове със Смъртта.
В този миг зад Залата на Боговете, откъдето бе дошъл, заблещука малко жълто пламъче. Той зачака, броейки сърцеударите, без сам да знае защо.
Девет, десет, единайсет — лумна голям пламък. Ракетата се издигна, ознаменувайки началото на тазвечерното Шоу. Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три — и огнената опашка помръкна и се пръснаха деветте звезди.
Фафрд пусна щеките си, вдигна една от трите ракети, които бе откраднал, и издърпа възпламеняващия заряд от края й, като теглеше точно толкова силно, че да го изтръгне от слепващата смола, без да го повреди.
Държейки внимателно тънкия, дълъг колкото пръст насмолен цилиндър между зъбите си, той извади гърненцето с въглени от торбата си. Шуплестият камък бе леко затоплен. Той отвърза капака и разгреба пепелта отдолу, докато не видя червеното сияние — и не усети парването му.
Той извади възпламенителя измежду зъбите си и го постави така, че единият му край да е опрян в ръба на гърненцето, а другият да докосва червеното сияние. Разнесе се пращене. Седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет — и пращенето се превърна в огнено изригване, което след миг угасна.
Оставяйки гърненцето на снега, той взе двете останали ракети, пъхна дебелите им стволове под мишниците си и заби опашките в снега, за да опита здравината им. Те бяха също толкова твърди и здрави като щеките.
Той хвана ракетите заедно в едната си ръка и силно раздуха тлеещите въглени в гърненцето, а след това го поднесе към двата фитила.
Мара се появи тичаща от мрака и извика:
— Скъпи, така се радвам, че роднините ми не те хванаха!
Сиянието на жарта огряваше красивото й лице.
Взирайки се в нея, Фафрд каза:
— Напускам Мразовития Кът. Напускам Снежното Племе. Напускам и теб.
— Не можеш — рече Мара.
Фафрд остави гърненцето с въглените и ракетите.
Мара простря ръце към него.
Фафрд свали сребърните гривни от китките си и ги постави в дланите на Мара.
Мара ги стисна и извика:
— Не съм ти искала това. Не искам от теб нищо. Ти си баща на детето ми. Ти си мой!
Фафрд дръпна тежката сребърна верига от врата си, положи я напреко на китките й и рече:
— Да. Ти завинаги си моя, както и аз съм твой. Ти носиш моя син. Никога не ще имам друга жена от Снежния Клан. Ние сме съпрузи.
Междувременно той бе вдигнал отново двете ракети и бе пъхнал фитилите им в гърненцето. Те заискриха едновременно. Той ги остави, бързо пристегна гърненцето и го пъхна в торбата си. Три, четири…
Мор надникна над рамото на Мара и каза:
— Аз засвидетелствам думите ти, синко. Спри!
Фафрд грабна пращящите ракети за стволовете, заби служещите като опашки пръчки в снега и със силен тласък се понесе надолу по склона. Шест, седем…
Мара изпищя:
— Фафрд! Съпруже!
А в същото време Мор извика:
— Ти не си ми син!
Фафрд отново се оттласна с пращящите ракети. Студен въздух го биеше в лицето. Той почти не го усещаше. Огреният от луната ръб бе близо. Той почувства как склонът се извива нагоре. Отвъд него — мрак. Осем, девет…