Той стисна ожесточено ракетите под мишниците си и се понесе в мрака. Единайсет, дванайсет…
Ракетите не се възпламениха. Лунната светлина огряваше отсрещната стена на каньона, летяща към него. Ските му бяха насочени в точка малко под върха й и тази точка неотклонно се снижаваше. Той надигна върховете на ракетите и ги стисна още по-ожесточено.
Те избухнаха. Той се почувства, сякаш виси на две огромни китки, които го теглят нагоре. Ръцете и страните му се загряха. Във внезапното зарево той съзря близката каменна стена, сега вече под него. Шестнайсет, седемнайсет…
Той се приземи леко върху девствената снежна кора, покриваща Стария Път, и захвърли ракетите встрани. Разнесе се двоен гръм и около него полетяха звезди. Една улучи бузата на Фафрд, полепна на нея, обгори го и изгасна. За миг в главата му проблясна смешна мисъл: „Оттеглям се с гръм и трясък“.
След това вече нямаше време за никакви мисли, защото той насочи цялото си внимание към спускането по стръмния склон на Стария Път, на места ярко осветен от луната, на други непрогледно черен, докато лъкатушеше между чукарите вдясно и бездната вляво. Присвит и притиснал ските си една в друга, той го следваше с измятане на бедрата. Не чувстваше лицето и ръцете си. Единственото реално нещо беше Стария Път, летящ срещу него. Малките подрусвания по неравностите се превърнаха в силно разтърсване. Белият ръб се приближаваше. Черните канари надвисваха.
И все пак някъде дълбоко, дълбоко, дълбоко в него имаше мисли. Дори докато се напрягаше да запази цялото си внимание върху спускането, те бяха там. „Идиот, трябваше да вземеш и чифт щеки с ракетите. Но как щеше да ги задържиш, когато захвърли ракетите встрани? В пакета? Тогава пак нямаше да са ти от полза в момента. Дали гърненцето с въглени в торбата ти ще се окаже по-ценно от щеките? Трябваше да останеш с Мара. Такава хубост няма да видиш отново. Но ти искаш Влана. Или не? Сега, с Великс? Ако не беше толкова студенокръвен и добър, щеше да убиеш Великс в конюшнята, вместо да политаш… Наистина ли възнамеряваше да се убиеш? А сега какво смяташ да правиш? Могат ли магиите на Мор да те застигнат? Бяха ли действително ракетите китките на Налгрон, протегнали се от Ада? Какво е това отпред?“
Това беше издатина в скалите, надвесена над пътя. Той се наклони вдясно, докато белият ръб вляво се стесняваше. Но го удържа. Зад себе си, на отсрещната стена на разширяващия се каньон, видя тънка ивица пламък. Хрингорл продължаваше да носи факлата, докато препускаше надолу по Новия Път, теглейки Харакс? Фафрд отново се наклони надясно, когато Стария Път пак изви остро в тази посока. Небето се залюля. Животът настояваше той да се наведе още повече, да заоре в снега и да спре. Но Смъртта все още участваше наравно в играта. Отпред имаше разклон, където се срещаха Стария и Новия Път. Той трябваше да стигне там не по-късно от Великс и Влана с тяхната шейна. Скоростта бе решаваща. Защо ли? Не беше сигурен. Нови завои отпред.
Почти незабележимо наклонът намаля. Натежали от сняг върхове на дървета стърчаха от зловещите дълбини отляво, след това се извисиха и от двете страни. Намираше се в равен черен тунел и се носеше безшумно като призрак. Той спря плъзгането си точно в края на тунела. Вкочанените му пръсти се вдигнаха и леко докоснаха мехура на бузата му, образуван от звездата. В него изхрущяха съвсем тихо ледени иглички.
Не се дочуваше никакъв друг звук, освен лекия звън на кристали, растящи в неподвижния, влажен въздух.
На пет крачки пред него, в подножието на стръмен скат, имаше голям храст, натежал от сняг. Зад него се бе свил главният помощник на Хрингорл — Хрей. Не можеше да се сбърка тази заострена брада, въпреки че в лунната светлина тя не изглеждаше червена, а сива. Хрей държеше в лявата си ръка натегнат лък.
Зад него, две дузини крачки надолу по склона се намираше разклонът, където се срещаха Новия и Стария Път. Тунелът, водещ на юг сред дърветата, бе преграден от два сплетени храста, по-високи от човешки бой. Шейната на Великс и Влана бе спряла пред тях, конете представляваха две едри неясни фигури. Луната заливаше със сребро техните гриви и храстите. Влана седеше прегърбена в шейната, със спусната върху главата си кожена качулка. Великс бе слязъл и избутваше храстите от пътя.
Появи се пламъкът на факла, носещ се надолу по Новия Път откъм Мразовития Кът. Великс заряза работата си и изтегли меча. Влана се озърна през рамо.