Выбрать главу

— Дъщеря ми трябваше да е тук — чу той резкия, глух глас на херцога. — Идете я размърдайте. Не съм й позволил да закъснява.

Един от мъжете излезе забързано.

После болката продължи да настъпва, пронизвайки го на неравни интервали в предмишницата, гърба, коляното, рамото. С усилие Мишока запази спокойното си изражение. Той насочи вниманието си към лицата наоколо, изучавайки ги в детайли, сякаш образуваха картина, като отбелязваше светлите петна на бузите, очите и брадите, и трептящите заедно с пламъците на факлите сенки, които фигурите им хвърляха върху ниските стени.

Тогава тези ниски стени се стопиха и, сякаш разстоянието вече не беше реално, той видя целия широк свят отвъд тях, който никога не бе обхождал: огромните горски простори, ярката кехлибарена пустиня, тюркоазеното море; Езерото на Чудовищата, Града на Плътениците, великолепния Ланкмар, Земята на Осемте Града, Планините на Тролската Стъпка, легендарната Студена Пустош и по някаква случайност — крачещия там едър, червенокос младеж с открито лице, когото някога бе зърнал сред пиратите и по-късно бе разговарял с него, — всички места и хора, които сега вече никога нямаше да види, но показани в прекрасни фини детайли, като изсечени и оцветени от майстор миниатюрист.

С разтърсваща внезапност болката се върна и се увеличи. Пронизванията се превърнаха в непрекъснати иглени бодежи, остро мушкане вътре в тялото му, силни пръсти, пълзящи по ръцете и краката към гръбнака му, разместване в бедрата му. Той отчаяно напрягаше мускулите си срещу тях.

Тогава чу гласа на херцога: „Не толкова бързо. Спри за малко.“ На Мишока му се стори, че долавя нотки на паника в гласа. Той извъртя глава, въпреки спазмите, които му костваше това, и погледна неспокойните очи. Те се мятаха насам-натам като малко махало.

Тогава ненадейно, сякаш и времето вече не бе реално, Мишока видя друга сцена в килията. Херцогът беше там и очите му пак се мятаха наляво-надясно, но беше по-млад и на лицето му бе изписана открита паника и ужас. Близо до него стоеше предизвикателно красива жена в тъмночервена рокля, изрязана ниско по гърдите и с цепки, запълнени с жълта коприна. А върху самата диба, разпъната на мястото на Мишока, лежеше поразяващо хубава, но в момента жално хленчеща девойка, която жената в червено разпитваше, много студено и с голяма настойчивост към детайлите, за любовните й похождения с херцога и опитите й за покушение над нейния, на жената на херцога, живот с помощта на отрова.

Звукът от стъпки разруши тази сцена, както камъните прогонват отражение във водата, и го върна в настоящето. После прозвуча глас:

— Дъщеря ти идва, о, херцоже.

Мишока събра решителността си. Не бе осъзнавал колко много се ужасява от тази среща, дори при болката, която изпитваше. Усещаше горчива сигурност, че Ивриан няма да се е вслушала в думите му. Тя не беше зла, той го знаеше, и не бе имала намерение да го предава, но също така й липсваше кураж. Щеше да се появи разциврена и нейното страдание щеше да го лиши и от малкото самообладание, което можеше да събере, и да провали последния му отчаяно безумен замисъл.

Сега се приближаваха по-леки стъпки — нейните. Имаше нещо необичайно отмерено в тях.

Костваше му допълнителна болка да извърне глава така, че да вижда входа; и все пак той го направи и видя как фигурата й се очерта, когато тя навлезе в обсега на червеникавата светлина, хвърляна от факлите.

После той зърна очите й. Те бяха ококорени широко. Бяха се втренчили право в него. И не се извърнаха. Лицето й бе бледо, завладяно от мъртвешко спокойствие.

Видя, че е облечена в тъмночервена рокля, изрязана ниско по гърдите и с цепки, запълнени с жълта коприна.

И тогава душата на Мишока възликува, защото той знаеше, че тя е сторила това, което й бе заръчал. Главас Ро беше казал: „Измъчваният може да прати страданията си обратно към своя мъчител, стига мъчителят да бъде подмамен да отвори проход за неговата омраза.“ И сега имаше открит проход за него, водещ към самата същност на Джанарл.