Зад него пристъпваха мършав еднорък мингол, дебел мъж от Изтока с огромна черна брада, която вонеше на изгоряло, и две кокалести девойчета, които въпреки прозевките и тежките одеяла, увити около телата им, изглеждаха бдителни и напрегнати за действие като улични котки.
— Това пък какво е? — попита настоятелно водачът, а будните му очи попиваха всеки детайл от Фафрд и товара му. — Влана е убита? Изнасилена и убита, а? Знай, млади убиецо, че ще си платиш скъпо за забавлението. Може да не знаеш кой съм аз, но ще научиш. Ще получа обезщетение от вождовете ти, непременно! Огромно обезщетение! Аз съм влиятелен човек, наистина. Ще загубиш тези твои пиратски гривни, както и сребърната верижка, която се подава изпод яката ти. Семейството ти ще стигне до просешка тояга, дори целият ти род. А относно това, което те ще направят с теб…
— Ти си Есединекс, Собственикът на Шоуто — прекъсна го Фафрд арогантно, а тънкият му тенор преряза като тромпет дрезгавия, надут баритон на другия. — Аз съм Фафрд, син на Мор и Налгрон Разрушителя на Легенди. Танцьорката Влана не е изнасилена или убита, а зашеметена със снежни топки. Това е нейната палатка. Отворете я.
— Ние ще се погрижим за нея, варварино — заяви Есединекс, макар и по-тихо, като изглеждаше едновременно изненадан и леко уплашен от почти педантичната прецизност, с която младежът определи кой какъв е и кое какво е. — Дай я насам. После си върви.
— Ще я сложа да си легне — настоя Фафрд. — Отворете палатката!
Есединекс сви рамене и даде знак на мингола, който с язвителна усмивка използва единствената си ръка и лакътя си, за да развърже и отдръпне встрани плата, закриващ входа. Отвътре лъхна аромат на сандалово дърво и благовония. Привеждайки се, Фафрд влезе. Докато пресичаше палатката, забеляза постеля от кожи и ниска масичка със сребърно огледало, подпряно на някакви буркани и тумбести бутилки. В далечния край имаше закачалка с костюми.
Заобикаляйки покрай един мангал, от който се издигаше струйка блед дим, Фафрд внимателно коленичи и извънредно нежно положи своя товар върху постелята. После опипа пулса на Влана на гърлото и на китката й, повдигна един по един тъмните й клепачи и огледа очите й, деликатно прокара върховете на пръстите си по големите отоци, които бяха започнали да се образуват на челюстта и челото й. След това ощипа меката част на лявото й ухо и когато тя не реагира, поклати глава и разтваряйки червеникавокафявата й роба, се зае да разкопчава червената рокля отдолу.
Есединекс, който заедно с останалите наблюдаваше озадачено ставащото, извика:
— Е, да го вземат… Престани, похотливи младежо!
— Тишина — заповяда Фафрд и продължи с разкопчаването.
Двете увити в одеяла момичета се изкикотиха, после притиснаха длани към устите си, стрелкайки с развеселени погледи Есединекс и останалите.
Като отметна дългата коса от дясното си ухо, Фафрд положи глава между малките като нарове гърди със светлобронзови зърна на Влана. Запази сериозното си изражение. Момичетата отново нададоха сподавен кикот. Есединекс прочисти с мъка гърлото си, готвейки се за дълга реч.
Фафрд се изправи и каза:
— Духът й скоро ще се върне. Отоците трябва да се покрият със снежни компреси, които да се сменят, щом започнат да се топят. А сега искам чаша от най-хубавото ви бренди.
— Най-хубавото ми бренди!… — извика възмутено Есединекс. — Това вече е прекалено. Първо на своя глава си провеждаш пийпшоу, а сега искаш и алкохол! Нахални младежо, напусни веднага!
— Аз просто се опитвах… — започна Фафрд с ясен и вече леко заплашителен глас.
Неговата пациентка прекъсна спора, като отвори очи, разтърси глава, премигвайки, и решително се надигна — при което пребледня и й се зави свят. Фафрд й помогна да легне обратно и сложи възглавници под краката й. После погледна лицето й. Очите й все още бяха отворени и тя също го гледаше с любопитство.
Той видя малко лице с хлътнали бузи, вече не момичешко, но със стегната котешка красота, въпреки отоците. Големите й очи с кафяви ириси и дълги ресници би трябвало да са нежни, но не бяха. Погледът им беше поглед на единак, изпълнен с воля и замислено преценяващ това, което вижда.
А тя виждаше хубав, светлолик младеж на около осемнайсет зими, с едра глава и голяма челюст, сякаш още не бе спрял да расте. Прекрасна червеникавозлатиста коса се спускаше по страните му. Очите му бяха зелени, загадъчни и немигащи като на котка. Устните му бяха широки, но леко стиснати, сякаш бяха врата, държаща в плен думите, която се отваряше само по заповед на загадъчните очи.