Мишока жадно прикова поглед в немигащите очи на Ивриан, сякаш те бяха езера от черна магия под студената луна. Тези очи, знаеше той, можеха да приемат това, което им изпрати.
Той я видя да се настанява до херцога. Видя как херцогът изгледа косо дъщеря си и подскочи, сякаш е видял призрак. Но Ивриан не погледна към него, само ръката й се протегна и се сви около китката му, и херцогът се отпусна разтреперан в стола си.
— Продължавай! — чу той как херцогът извика на инквизиторите, и този път паниката в гласа му бе много близо до повърхността.
Колелото се завъртя. Мишока се чу да стене жално. Но сега в него имаше нещо, което можеше да се извиси над болката и което не взимаше участие в стенанията. Той усети, че има пътека между неговите очи и тези на Ивриан — проход с каменни стени, през който силите на човешкия дух и дори на нещо още по-голямо можеха да бъдат запратени, ревящи като буен планински поток. И тя все още не се извръщаше. Никакво изражение не пробягваше по лицето й, докато той стенеше, само очите й сякаш потъмняха, когато тя пребледня още повече. Мишока усети как чувствата се размърдват в тялото му. През парещите вълни на болката омразата му изплува на повърхността и се понесе по нея. Той запрати своята ненавист по каменния проход, видя как лицето на Ивриан става още по-мъртвешко, когато тя я връхлетя, зърна я как затегна хватката върху китката на баща си и почувства треперенето, което последният вече не можеше да овладее.
Колелото се завъртя. Някъде отдалеч Мишока дочу силен, сърцераздирателен писък. Но една част от него вече бе извън стаята — усещаше как се издига високо, към ледената пустота над света. Видя просната под него нощна панорама от гористи хълмове и долини. Близо до върха на един хълм имаше струпана групичка миниатюрни каменни кули. Но той, сякаш надарен с магически взор на лешояд, можеше да вижда през стените и покривите на тези кули, чак до самите им основи, виждаше малката, сумрачна стаичка, в която щъкаха човечета, по-дребни и от насекоми. Някои работеха с механизъм, причиняващ болка на създание, което би могло да бъде бледа, гърчеща се мравка. И болката на това създание, чиито тънички писъци той едва-едва дочуваше, оказваха странен ефект върху него на тази височина, укрепвайки вътрешните му сили и смъквайки булото от очите му — булото, което досега бе прикривало цяла една черна вселена.
Той започна да чува около себе си могъщ шепот. Леденият мрак бе разпръснат от каменни криле. Стоманената светлина на звездите прониза мозъка му като ножове, които не причиняваха болка. Той усети как от висините го връхлита бесен черен въртоп от зло, като препускащи черни тигри, и знаеше, че може да го контролира. Остави го да протече през тялото му и след това го запрати по нерушимия път, водещ към две точици мрак в малката стаичка долу — взиращите се очи на Ивриан, дъщерята на херцог Джанарл. Видя чернотата от сърцето на урагана да плъзва по лицето й като мастилено петно, да се просмуква в белите й ръце и да обагря пръстите й. Видя как дланта й се вкопчи конвулсивно в ръката на баща й. Видя я как протяга другата си длан към херцога и поднася разтворените си устни към бузата му.
Тогава, за един миг, докато пламъците на факлите се смалиха и посиняха от напълно реалния вятър, който сякаш духаше през камъните на подземната килия, за един миг, докато инквизиторите и стражите изпускаха оръдията на занаята си, за един незаличим миг на удовлетворена омраза и осъществено отмъщение, Мишока видя силното, квадратно лице на херцог Джанарл да се тресе в неописуем ужас, чертите му се разкривиха като плат, усукан от невидими ръце, а сетне се сгърчиха в израз на поражение и смърт.
Нишката, държаща Мишока, се скъса. Духът му рухна като камък надолу, към подземната стая.
Изпълни го агонизираща болка, но тя обещаваше живот, не смърт. Над него имаше нисък каменен таван. Ръцете върху колелото бяха бели и крехки. Тогава той разбра, че болката е от освобождаването му от дибата.
Бавно Ивриан разхлаби кожените ивици на китките и глезените му. Бавно му помогна да слезе и като го подкрепяше с всички сили, двамата се затътриха през стаята, от която всички бяха избягали в ужас, с изключение на една сгърчена, покрита със скъпоценности фигура в резбован стол. Те поспряха край нея и той изгледа мъртвеца с хладния, доволен, безизразен поглед на котарак. После продължиха напред и нагоре — Ивриан и Сивия Мишелов, — през опустелите от паниката коридори и навън в нощта.