IV
Среща със злото в Ланкмар
Тихо като привидения, високият и дебелият крадци се измушиха покрай удушения с примка леопард-пазач, през дебелата, отворена с шперц врата на Дженгао, търговеца на скъпоценни камъни, и закрачиха надолу по Паричната Улица през редкия черен нощен смог на Ланкмар, Града на Сто и Четирийсетте Хиляди Пушека.
Трябваше да поемат в източна посока, защото на запад, на кръстовището на Паричната със Сребърната Улица имаше полицейски пост с неподкупни гвардейци, в ризници и шлемове от подсилено желязо, които неуморно дрънчаха с пиките си, а домът на Дженгао нямаше заден вход, нито даже прозорец в дебелите три педи каменни стени, а покривът и подът бяха почти също толкова здрави и без отвори.
Но високият, тесноуст Слевяс, кандидат-майстор крадец, и дебелият, живоок Фисиф, крадец втори клас, повишен в първи за текущата операция, и притежаващ репутация на талант в измамите, ни най-малко не се безпокояха. Всичко вървеше според плана. Всеки от тях носеше в кесията си много по-малка кесийка със скъпоценни камъни — само от най-високо качество, тъй като Дженгао, който в момента дишаше на пресекулки, изпаднал в безсъзнание от получения тежък удар, трябваше да има възможност — дори нещо повече, трябваше да бъде подпомогнат и окуражен да изгради отново бизнеса си, така че да узрее за ново оскубване. Кажи-речи първият закон на Гилдията на Крадците беше никога да не се убива кокошката, снасяща кафяви яйчица с рубинени жълтъци или бели яйчица с диамантени белтъци.
Двамата крадци изпитваха също и облекчение от това, че сега се прибираха с чувство за добре свършена работа право у дома — не при жените си (Аарт да ги пази!) или при родителите и децата си (да не дават всички богове!), а в Дома на Крадците, щабкватира и казарма на всемогъщата Гилдия, която им бе и баща, и майка, въпреки че никоя жена не бе допускана да прекрачи вечно отворения му главен портал на Евтината Улица.
В допълнение изпитваха приятно чувство от мисълта, че макар всеки от тях да бе въоръжен само с полагащия се по устав нож със сребърна дръжка — рядко използвано оръжие, като се изключат някои спорадични вътрешни дуели и разпри, всъщност по-скоро знак за членство в Гилдията, — все пак разполагаха и с извънредно внушителен конвой от трима благонадеждни и смъртоносни главорези, наети за вечерта от Братството на Убийците. Единият се движеше далеч пред тях в ролята на разузнавач, а другите двама далеч отзад като ариергард и главна ударна сила — фактически почти не се виждаха, защото не е особено мъдро такъв конвой да се набива на очи, или поне така мислеше Кровас, Великия Майстор на Гилдията на Крадците.
И ако всичко това не бе достатъчно, за да се почувстват Слевяс и Фисиф сигурни и спокойни, край тях, в сянката на северния бордюр, безшумно танцуваше дребна, уродлива или най-малкото някак едроглава фигура, която би могла да бъде малко кученце, недорасла котка, или извънредно едър плъх. От време на време тя се стрелкаше свойски и дори окуражаващо сред обутите им във филцови пантофи нозе, въпреки че винаги бързо изприпкваше обратно в най-тъмния мрак.
Наистина, влиянието на този последен страж върху спокойствието на двамата не беше съвсем еднозначно. В същия този момент, когато не се бяха отдалечили още и на четирийсетина крачки от дома на Дженгао, Фисиф напрегнато се понадигна на пръсти и изви пухкавите си устни нагоре, за да прошепне в удълженото ухо на Слевяс:
— Проклет да съм, ако ми се нрави да бъда следван от този фамулус8 на Христомило, независимо каква безопасност уж ни осигурявал той. Достатъчно лошо е, че Кровас държи на служба — доброволно или под заплахи — този магьосник с меко казано извънредно съмнителна репутация и външност, но това…
— Затваряй си ченето! — изсъска Слевяс още по-тихо.
Фисиф се подчини, свивайки рамене, и се зае още по-неспокойно и остро от обичайното да стрелка поглед насам-натам, но най-вече напред.
На известно разстояние в тази посока, всъщност току преди пресечката със Златната Улица, над Паричната минаваше като мост покрита галерия, която свързваше на нивото на втория етаж двете сгради, принадлежащи на именитите каменоделци и скулптори Рокермас и Слаарг. Самите фирмени сгради имаха пред фасадата си недълбоки портици, поддържани от ненужно големи колони с различна форма и украса — по-скоро реклама, отколкото архитектурен елемент.
Току зад моста се разнесоха две тихи, кратки изсвирвания, сигнал от главореза в челото, че е изследвал района за засади и не е открил нищо подозрително и че Златната Улица е чиста.