Когато това бе сторено, той каза:
— Виж, аз отивам за една делвичка. Ти й разкажи какво се случи, Мишелове.
Когато излезе от „Златната минога“, той носеше четири делви под лявата си мишница и изтриваше уста с опакото на дясната си длан. Влана се мръщеше. Той й се ухили. Мишелова премлясна с устни при вида на делвите. Заедно продължиха на изток по Паричната Улица. Фафрд осъзна, че мръщенето не е било предизвикано само от делвите и перспективата за налюскани до идиотщина мъже, отдали се на весело буйство. Мишелова тактично тръгна напред, уж да показва пътя. Когато фигурата му вече се различаваше само като смътно петно в сгъстяващия се смог, Влана прошепна сприхаво:
— Зашеметили сте двама членове на Гилдията на Крадците и не сте им прерязали гърлата?
— Убихме трима наемни главорези — възрази Фафрд вместо извинение.
— Враждата ми не е с Братството на Убийците, а с проклетата Гилдия. Ти ми се закле, че при всяка възможност…
— Влана! Не можех да накарам Сивия Мишелов да си мисли, че съм някакъв аматьор, обладан от истерия и жажда за кръв.
— Вече му отдаваш голямо значение, а?
— Той може би ми спаси живота тази нощ.
— Е, той пък ми каза, че би им прерязал гърлата, докато успея да мигна, ако е знаел, че искам това.
— Просто се е опитвал да бъде вежлив.
— Може би да, а може би не. Но ти знаеше и не…
— Влана, млъкни!
Мръщенето й се смени с яростен поглед, след това тя внезапно се изсмя, усмихна се треперливо, сякаш ей сега ще се разплаче, но се овладя и усмивката й стана по-мила.
— Извинявай, скъпи — каза тя. — Сигурно понякога си мислиш, че полудявам, а и на мен понякога ми се струва, че е така.
— Тогава недей — рече той късо. — Вместо това си мисли за камъните, които спечелихме. И се дръж добре с новите ни приятели. Пийни си малко вино и се отпусни. Смятам да се забавлявам тази нощ. Заслужил съм си го.
Тя кимна и стисна рамото му в знак на съгласие, а също и за утеха и успокоение. Те забързаха, за да настигнат смътната фигура отпред.
Мишелова сви наляво и ги поведе на половин квартал северно от Евтината Улица — там, където една по-тясна уличка поемаше отново на изток. Черната мъгла в нея изглеждаше плътна.
— Сумрачната Уличка — обясни Мишелова.
Фафрд кимна, че знае.
— Сумрачна е прекалено слаба… прекалено прозрачна дума за нея тази вечер — каза Влана с неравен смях, в който все още имаше следи от истерия и който завърши с пристъп на задавена кашлица. Когато успя да преглътне отново, тя изхъхри: — Проклет да е този нощен смог на Ланкмар! Ама че дяволски град.
— Това е заради близостта на Голямото Солено Тресавище — обясни Фафрд. И това наистина бе част от отговора. Лежащ в ниското между Тресавището, Вътрешното Море, реката Хлал и равните южни поля, напоявани от излизащите от Хлал канали, Ланкмар с безбройните си пушеци бе жертва на мъглите и сажделивия смог. Нищо чудно, че жителите бяха приели черната тога за свое официално облекло. Някои твърдяха, че тогата отначало е била бяла или бледокафява, но толкова бързо почернявала от саждите, изисквайки непрестанно пране, че пестеливият Сюзерен утвърдил официално това, което бе наложено от природата и достиженията на цивилизацията.
На половината път до Коларската Улица от северната страна в полумрака изникна една кръчма. Над входа висеше зейнала змиеподобна фигура от светъл метал, покрита със сажди. Те подминаха вратата, преградена със завеса от лекьосана кожа, от чийто прорез долитаха високи гласове, трептяща светлина на факли и алкохолни пари.
Малко след „Сребърната змиорка“ Мишелова ги поведе през мастиленочерен проход покрай източната стена на кръчмата. Трябваше да вървят в редица, опипвайки с ръце грубите, лепкави от мъглата тухли и държейки се плътно един до друг.
— Внимавайте с локвата — предупреди Мишелова. — Дълбока е като Външното Море.
Проходът се разшири. Отразена светлина на факли, процеждаща се през тъмната мъгла, им позволяваше да различават само най-общо заобикалящите ги форми. Вдясно имаше висока стена без прозорци. Вляво, притисната в гърба на „Сребърната змиорка“, се издигаше мрачна, разнебитена сграда от потъмнели тухли и старо, почерняло дърво. На Фафрд и Влана им се стори напълно изоставена, докато не вдигнаха глави, за да погледнат към мансардата на четвъртия етаж под раздрънканите улуци на покрива. Там грееха бледи ивици и точици жълта светлина през три плътно зарешетени прозореца. По-нататък проходът излизаше в тясна уличка.