Ивриан се дръпна назад разтреперана и едва не ги разпиля, но Влана внимателно я хвана за ръката и я укроти, после се наведе над камъните с дълбока въздишка на удивление и възхита, бавно премести завистливия си поглед върху бледото момиче и започна доста бързо, но с усмивка, да й шепне. Фафрд осъзна, че Влана се преструва, но го прави добре и ефикасно, тъй като Ивриан скоро кимаше усърдно и не след дълго започна да шепне в отговор. По нейна молба Влана донесе една синя емайлирана кутийка, инкрустирана със сребро, и двете преместиха скъпоценностите от скута на Ивриан в синята й, кадифена вътрешност. После Ивриан остави кутийката близо до себе си и те продължиха да си бъбрят.
Щом се справи с второто си канче на по-малки глътки, Фафрд се отпусна и започна да оглежда по-подробно обстановката. Зашеметяващото чувство от първото зърване на тази тронна зала в порутена къща, чийто пъстър лукс се засилваше от контраста с мрака, калта, изгнилите стълби и Лайняния Булевард отвън, бе избледняло и той започна да забелязва развалата и гниенето под бляскавата повърхност.
Черно, изгнило дърво, а също и сухо, напукано дърво надничаха тук-там между драпериите и изпускаха неприятния си мирис на старост. Целият под бе хлътнал под килимите — в центъра на стаята с цяла педя. Голяма хлебарка пълзеше по една златоткана драперия, а друга — по пода към кушетката. Ивици нощен смог се процеждаха през кепенците, образувайки мимолетни черни арабески на фона на позлатата. Камъните на голямата камина бяха почистени и излъскани, но все пак по-голямата част от мазилката между тях я нямаше, някои бяха хлътнали, а други липсваха.
Мишелова подклаждаше огън в поставеното там кюмбе. Напъха докрай пламтящата в жълто подпалка, която бе запалил от гърненцето с жар, затвори с куката малката черна вратичка пред разрастващите се пламъци и се приближи отново към другите. Сякаш прочел мислите на Фафрд, той взе няколко къса тамян с конусовидна форма, запали върховете им, така че те запушиха, и ги разстави из стаята в блестящи плитки месингови съдове — като настъпи силно едната от хлебарките по пътя си и скришом хвана и смачка другата в свития си юмрук. След това натъпка копринени парцали в най-широките процепи на кепенците, взе отново сребърното си канче, изгледа за миг много сурово Фафрд, сякаш предизвиквайки го да каже само една думичка срещу възхитителната, но и леко абсурдна къщичка за кукли, която бе приготвил за своята принцеса.
В следващия момент той се усмихваше и надигна канчето си срещу Фафрд, който направи същото. Нуждата да си налеят отново ги събра близо един до друг и Мишелова обясни полугласно:
— Бащата на Ивриан беше херцог. Аз го убих, с черна магия струва ми се, докато той ме измъчваше до смърт на дибата. Ужасно жесток човек, жесток и към дъщеря си, но все пак беше херцог, така че Ивриан изобщо не е свикнала да се издържа сама или да се грижи за себе си. Гордея се, че я поддържам в по-голям лукс, отколкото някога баща й с всичките му слуги и прислужнички.
Сподавяйки внезапното неодобрение, което изпита към това становище и поведение, Фафрд кимна и рече дружелюбно:
— Определено си успял да накрадеш оттук-оттам извънредно очарователен малък дворец, напълно достоен за ланкмарския Сюзерен Карстак Овартамортес или за Краля на Кралете в Хорбориксен.
От кушетката Влана извика с дрезгавия си контраалт:
— Сиви Мишелове, твоята принцеса желае да чуе описание на тазнощното приключение. И може ли да получим още вино?
Ивриан извика:
— Да, ако обичаш, Мишок.
Трепвайки почти недоловимо при този по-раншен прякор, Мишелова погледна към Фафрд за позволение, получи кимване и се хвърли в разказа си. Но преди това поднесе на момичетата вино. Нямаше достатъчно, за да напълни чашите им, така че той отвори нова делва и след миг размисъл отпуши всичките три, като постави една край кушетката, една до Фафрд, който се бе проснал върху обсипаните с възглавнички килими, и запази една за себе си.
Очите на Ивриан се разшириха загрижено при този знак за задаващ се запой. Изражението на Влана бе цинично, с лек оттенък на гняв, но нито една от двете не изрази на глас неодобрението си.
Мишелова разказа добре историята за ограбването на крадците, частично изигравайки я, като я разкраси само с една художествена измислица — как порът-мармозетка преди да избяга се покатерил по гърба му и се опитал да му издере очите — и бе прекъснат само два пъти.
Когато каза „И тогава аз със свистене оголих моя Скалпел…“, Фафрд отбеляза: