Едно от момичетата бе наляло половин чаша бренди от бутилка, стояща върху ниската масичка. Фафрд я взе и надигна главата на Влана към нея да я изпие на малки глътки. Другото момиче се приближи с пухкав сняг, загърнат във вълнени парцали. Като коленичи от другата страна на постелята, тя ги овърза около отоците.
След като попита Фафрд за името му и потвърди, че именно той я е спасил от Снежните Жени, Влана се поинтересува:
— А защо говориш с такъв тънък глас?
— Уча се при един скалд-певец — отвърна той. Истинските скалдове използват такъв глас, а онези, дето ръмжат гърлено, са некадърници.
— Каква награда очакваш, задето ме спаси? — попита тя смело.
— Никаква — отвърна Фафрд.
От двете момичета се донесе нов кикот, който бързо секна при погледа, който им хвърли Влана.
Фафрд допълни:
— Да те спася беше мое лично задължение, тъй като водачката на Снежните Жени беше майка ми. Трябва да уважавам желанията на майка си, но също така трябва да я предпазвам и от погрешни действия.
— Аха. А защо се държиш като жрец или лечител? — продължи Влана. — Това също ли е желание на майка ти? — Тя не си бе направила труда да покрие гърдите си, обаче Фафрд не гледаше в тях, а само в устните и очите на актрисата.
— Церенето е част от изкуството на един скалд-певец — отговори той. — Що се отнася до майка ми, аз просто изпълнявам дълга си към нея, ни повече, ни по-малко.
— Влана, не е разумно да говориш така с този младеж — намеси се Есединекс с нервен глас. — Той трябва да…
— Млъквай! — сряза го Влана. После се обърна отново към Фафрд: — Защо си облечен в бяло?
— Това е типичното облекло за целия Снежен Народ. Аз не следвам новата мода на тъмни и боядисани кожи при мъжете. Баща ми винаги носеше бяло.
— Той е мъртъв?
— Да. Умря, изкачвайки една забранена планина, наречена Белия Зъб.
— А майка ти иска да носиш бяло, все едно си баща ти, който се е върнал?
Фафрд нито отговори, нито се намръщи на този проницателен въпрос. Вместо това попита:
— Колко езика владееш — като изключим този развален ланкмарски?
Тя най-сетне се усмихна.
— Ама че въпрос! Ами, аз говоря — макар и не твърде добре — минголски, квархийски, горен и долен ланкмарски, куармалски, стар плътенишки, пустинния говор и три източни езика.
Фафрд кимна.
— Това е хубаво.
— Но защо?
— Защото означава, че си много цивилизована — отвърна той.
— Че какво му е толкова важното на това? — поинтересува се тя с горчив смях.
— Би трябвало да знаеш, нали си танцьорка. Във всеки случай аз се интересувам от цивилизацията.
— Онзи човек идва — изсъска Есединекс от входа. — Влана, младежът трябва да…
— Не трябва!
— Всъщност, наистина трябва да тръгвам — каза Фафрд, изправяйки се. — Не сваляй снежните компреси — нареди той на Влана. — Почивай до залез-слънце. След това пийни още бренди с гореща супа.
— Защо трябва да си тръгваш? — настоя Влана, надигайки се на лакът.
— Обещах на майка си — каза Фафрд, без да се обръща.
— Майка ти!
Привеждайки се на входа, Фафрд все пак спря, за да погледне назад.
— Имам много задължения към майка си — каза той. — А към теб засега нямам нито едно.
— Влана, той трябва да си тръгне. Идва онзи човек — прошепна дрезгаво Есединекс. Същевременно тикаше Фафрд, но независимо от слабата фигура на младежа, все едно се опитваше да помести дърво от корените му.
— Боиш ли се от идващия? — Влана се бе заела да си закопчава роклята.
Фафрд я изгледа замислено. След това, без да отговори по никакъв начин на въпроса й, излезе през входа, изправи се и зачака приближаващия се през неизменната мъгла мъж, на чието лице бе изписан нарастващ гняв.
Този мъж бе висок колкото Фафрд, един и половина пъти по-широк и дебел от него и около дваж по-възрастен. Носеше кафява тюленова кожа и украсено с аметисти сребро, като се изключат двете масивни златни гривни на китките и златният синджир около врата му — отличителни белези на пиратски главатар.
Фафрд усети бодване на страх, но той не бе предизвикан от приближаващия се мъж, а от кристалите по палатката, които сега бяха по-едри, отколкото си ги спомняше от преди малко, когато внесе Влана вътре. Стихията, върху която Мор и посестримите й вещици имаха най-голяма власт, бе студът — независимо дали в супата на мъжа или в чреслата му, или в меча му, или във въжето му за катерене, — който ги караше да се трошат. Той често се чудеше дали именно магията на Мор не бе направила сърцето му така студено. Сега студът щеше да се сключи около танцьорката. Трябваше да я предупреди, само че тя бе цивилизована и щеше просто да му се изсмее.