— Казах ви, че ще се върнем, докато мигнете — извика весело Мишелова на Ивриан, докато Фафрд закрачи напред, без да обръща внимание на скърцащия под, ревейки: „Сърчице мое, тъй ужасно ми липсваше!“, награби Влана въпреки бурния й протест, звучно я млясна и я притисна здраво към себе си, преди да я остави обратно на кушетката.
Странно, но тази, която се разгневи на Фафрд, бе Ивриан, а не Влана, която се усмихваше нежно, макар и малко замаяно.
— Господин Фафрд — каза тя остро, сложила малките юмручета на тънките си бедра, вирнала заострената си брадичка, а тъмните й очи горяха. — Моята мила Влана ми разказваше за неописуемо отвратителните неща, причинени от Гилдията на Крадците на нея и най-скъпите й приятели. Извинете ме за прямотата, с която ви говоря въпреки скорошното ни познанство, но мисля, че не е особено мъжествено от ваша страна да й отказвате справедливото възмездие, което тя желае и което напълно заслужава. Това важи и за теб, Мишок, който си се хвалил на Влана какво би сторил, само ако знаеше, и който при подобен случай не се посвени да убиеш собствения ми баща — или смятания за мой баща — заради неговите жестокости!
На Фафрд му стана ясно, че докато той и Сивия Мишелов се бяха наливали кротко в „Змиорката“, Влана бе изложила пред Ивриан, несъмнено с доста разкрасяване, своите оплаквания срещу Гилдията и си бе играла безжалостно с наивните романтични чувства на момичето и възвишените й идеи за рицарска доблест. Също така му бе ясно, че Ивриан е доста пияна. Изпразнената на три четвърти бутилка виолетово вино от далечния Кираай стоеше на ниската масичка до тях.
И все пак не можеше да направи нищо друго, освен да разпери безпомощно големите си ръце и да сведе глава повече, отколкото му налагаше ниският таван, под погледа на Ивриан, подсилен от този на Влана. В края на краищата те бяха прави. Той бе обещал.
Така че Мишелова бе първият, който се опита да отрече:
— Стига де, гълъбче — извика той весело, като затанцува из стаята, затъквайки с коприна още цепнатини, за да спре сгъстяващия се нощен смог, а после разръчка и подхрани огъня в кюмбето, — и ти също, прекрасна лейди Влана. През последния месец Фафрд е удрял крадците от Гилдията там, където ги боли най-много — в кесиите, кандилкащи се между краката им. Отмъкването на плячката от грабежите им се равнява на множество свирепи ритници в слабините им. Повярвайте ми, това боли много повече, отколкото да ги отървеш от живота с един бърз, почти безболезнен удар с меча. А тази вечер аз му помогнах в това достойно начинание — и с удоволствие ще го сторя пак. Хайде да пием. — И той звучно отпуши една от новите делви и се втурна да пълни сребърните чаши и канчета.
— Отмъщение на търгаш! — отвърна Ивриан презрително, без да се укроти ни най-малко, дори гневът й се усили. — Вие и двамата в сърцето си сте верни и благородни рицари, знам това, въпреки цялото ви сегашно клинчене. Най-малкото трябва да донесете на Влана главата на Кровас!
— И какво ще я прави? Каква работа ще ни свърши, освен че ще оплеска килимите? — поинтересува се жално Мишелова, докато междувременно съобразителността на Фафрд най-сетне се върна, той падна на едно коляно и изрече бавно:
— Най-уважаема лейди Ивриан, вярно е, че тържествено обещах на възлюблената си Влана, че ще й помогна в нейното отмъщение, но това беше още във варварския Мразовит Кът, където кръвната вражда е нещо обичайно и общоприето за всички кланове, племена и братства на дивите северняци от Студената Пустош. В своята наивност аз мислех, че отмъщението на Влана е нещо от този тип. Но тук, в центъра на цивилизацията, аз открих, че всичко е различно и правилата и обичаите са обърнати с главата надолу. Все пак независимо дали се намира в Ланкмар или в Мразовития Кът, човек трябва да се съобразява с тези правила и обичаи, за да оцелее. Тук най-могъщото нещо, най-боготвореният идол са парите, независимо дали човек трябва да ги придобива с пот на челото, с кражба, като мачка другите или като ги мами. Тук вендетата и отмъщението не влизат в никакви правила и се наказват по-строго дори от безумното насилие. Помислете, лейди Ивриан, ако ние с Мишока донесем на Влана главата на Кровас, двамата с нея ще трябва да напуснем Ланкмар на мига, защото всички ще скочат срещу нас; докато вие без съмнение ще загубите това приказно кътче, което Мишока е създал от любов към вас, и ще бъдете принудени да направите същото, да бъдете преследвани просяци до края на живота си.