— Какво ще кажеш да се отбием в „Сребърната змиорка“?
— Искаш да кажеш просто да излъжем момичетата, че сме били в Дома на Крадците — попита Фафрд без особено възмущение.
— О, не — възрази Мишелова. — Но ние не успяхме да си изпием последната чашка „от стремето“ там горе.
При думата „стреме“ той сведе поглед към обувките си от миша кожа и като се присви, започна леко да препуска на място, а петите му биеха меко по паважа. Подръпна въображаемите юзди — „Дий!“ — и усили галопа си, но рязко се отметна назад и ги опъна, за да спре — „Тпру-у!“ — когато Фафрд измъкна с лукава усмивка от робата си две пълни делви.
— Подбрах ги, докато оставях канчетата. Влана вижда много неща, но не всичко.
— Ти си разсъдлив и далновиден момък, освен че имаш известни умения с меча — рече Мишелова с възхищение. — Горд съм да те нарека свой другар.
Всеки от тях отпуши по една делва и дръпна енергичен гълток. След това Мишелова ги поведе на запад, като се олюляваха и препъваха само съвсем леко. Обаче не стигнаха до Паричната Улица, а свиха на север в една още по-тясна и зловонна уличка.
— Чумната Уличка — каза Мишелова. Фафрд кимна.
След няколко предварителни надзъртания и оглеждания те се заклатушкаха бързо през широката, пуста Занаятчийска Улица и отново по Чумната Уличка. За тяхно учудване започна да става по-светло. Като погледнаха нагоре, видяха звезди. Но нямаше вятър, духащ от север. Въздухът бе мъртвешки неподвижен.
В пиянската си умисленост, съсредоточени върху предстоящия план и обикновеното придвижване, те не погледнаха зад себе си. Там нощният смог бе по-плътен от всякога. Виещ се високо в небето козодой би видял как той се стича от всички краища на Ланкмар, от север, изток, юг, запад — от Вътрешното Море, от Голямото Солено Тресавище, от набраздените с канали житни поля, от реката Хлал — в бързо движещи се черни реки и поточета, които се сливаха и завихряха, мрачната, зловонна субстанция на Ланкмар от неговите железа за жигосване, мангали, празнични и погребални клади, огньове от кухни и камини, пещи, ковашки огнища, пивоварни, ракиджийници, горящ боклук, душни магьоснически и алхимически бърлоги, крематориуми, торфени купчини на въглищари, всички тези и много други… приближаващи се целенасочено към Сумрачната Уличка, и по-точно към „Сребърната змиорка“, а може би именно към разнебитената къща отзад, необитаема с изключение на тавана. Колкото повече се приближаваше към този център, толкова по-материален ставаше смогът, краища и късчета от валмата се откъсваха и полепваха по грубите каменни ъгли и нащърбените тухли като черни паяжини.
Но Мишелова и Фафрд просто възкликнаха с кротко, приглушено изумление към звездите, разсеяно се зачудиха доколко подобрената видимост би увеличила риска в тяхното начинание и като прекосиха внимателно Улицата на Мислителите, наричана от моралистите Атеистки Булевард, продължиха по Чумната Уличка до мястото, където се разклоняваше.
Мишелова избра левия път, който се насочваше на северозапад.
— Уличката на Смъртта.
Фафрд кимна.
След като покриволичиха малко, на трийсетина крачки пред тях се появи Евтината Улица. Мишелова спря веднага и леко опря ръка в гръдния кош на Фафрд.
Точно срещу тях, от другата страна на Евтината Улица, имаше широк и нисък отворен портал, изграден от мръсни каменни блокове. Към него водеха две стъпала, вдлъбнати от тъпчещите ги от векове крака. Оранжево-жълта светлина се разливаше от поставените в скоби факли вътре. Двамата не можеха да виждат много надалеч заради ъгъла, под който се намираше Уличката на Смъртта. Но доколкото можеха да видят, не се мяркаше никакъв портиер или пазач, нито пък който и да било друг, даже вързано на верига куче-пазач. Ефектът беше зловещ.
— А сега как ще влезем в проклетата сграда? — поинтересува се Фафрд с дрезгав шепот. — Да проучим Уличката на Убийствата за заден прозорец, който можем да разбием. Надявам се, че имаш лост в торбата си. Или да опитаме през покрива? Вече знам, че си падаш по покривите. Научи ме на това умение. Аз съм запознат с дърветата, планините, снега, леда и голите скали. Виждаш ли тази стена? — Той отстъпи от нея, приготвяйки се да я изкатери със засилка.
— По-кротко, Фафрд — каза Мишелова, продължавайки да държи ръката си пред гръдния кош на едрия младеж. — Покрива ще го пазим като резервен вариант. Стените също. И ще приема на доверие, че си майстор катерач. А що се отнася до това как ще влезем, ще минем с твърда стъпка право през онзи портал. — Той се навъси. — Или по-скоро с потропване на тояга и накуцване. Хайде, ела да се подготвим.