— О, ами хубаво — рече Фафрд, като пресуши делвата си и я захвърли встрани. — Разбира се, че ще направя.
— Имаш прекалено здравословен вид — каза Мишелова, оглеждайки го критично. Той нацапа леко лицето и ръцете на Фафрд с бледосив грим, след това добави по-тъмни бръчки. — И дрехите ти са прекалено спретнати. — Той загреба мръсотия от цепнатините между паветата и я размаза по робата на Фафрд, после се опита да я разпори малко, но материята устоя. Той сви рамене и затъкна олекналата торба под колана си.
— Твоите също — забеляза Фафрд и приклякайки с десния крак, на свой ред загреба шепа нечистотии, в които, съдейки по вонята, имаше изпражнения. Надигайки се с огромно усилие, той избърса всичко това в наметалото и сивия копринен жакет на Мишелова.
Дребният мъж усети миризмата и изруга, но Фафрд му напомни:
— Театрален реализъм. Хубаво е, че миришем. Просяците вонят — и това е една от причините хората да им дават монети: за да се отърват от тях. А и никой в Дома на Крадците няма да напира да ни разгледа по-отблизо. Хайде сега да вървим, докато сме още в най-добрата си форма. — И стисвайки здраво рамото на Мишелова, той се понесе бързо към Евтината Улица, като опираше овързания си меч между паветата далеч напред и правеше мощни подскоци.
— По-бавно, идиот такъв — извика тихо Мишелова, тътрейки се край него почти със скоростта на кънкьор, за да не изостава, и тропайки бясно със своята тояжка-меч. — Един сакат трябва да е немощен — точно това предизвиква съчувствие.
Фафрд кимна мъдро и леко забави крачка. Злокобният празен вход отново изплува пред очите им. Мишелова наклони делвата си, за да изпие остатъка от своето вино, полочи известно време, после се задави, пръскайки слюнка. Фафрд грабна делвата и я пресуши, след това я метна през рамо и тя се разби с трясък.
Те излязоха с тътрене и куцукане на Евтината Улица и почти веднага спряха, за да дадат път на богато облечени мъж и жена. Одеждите на мъжа бяха умерено разкошни, а самият той беше възрастен и позакръглен, макар и с твърди черти. Несъмнено търговец, който имаше вложени пари в Гилдията на Крадците — най-малкото за защита, — щом можеше да минава оттук в такъв късен час.
Дрехите на жената бяха пищни, но не и префърцунени, а тя бе красива и млада, и изглеждаше още по-млада. Почти със сигурност правоспособна куртизанка.
Мъжът се отдръпна от зловонната, мръсна двойка с извърнато лице, но момичето се завъртя към Мишелова, а в очите й избуя загриженост.
— О, горкото момче! Сляп. Каква трагедия — каза тя. — Дай му нещо, любими.
— Не се приближавай до тия вонливци, Мисра, и продължавай нататък — отвърна той, като краят на думите му изгъгна глухо, тъй като бе стиснал носа си с ръка.
Тя не му отговори, но бръкна с бялата си ръчица в своята хермелинова кесийка и бързо пъхна една монета в дланта на Мишелова, сви пръстите му около нея, после обгърна с ръце главата му и го целуна сладко по устните, преди да позволи да бъде помъкната нататък.
— Грижи се добре за мъника, старче — извика тя нежно към Фафрд, докато спътникът й мърмореше глухи упреци, от които единствените понятни думи бяха „извратена кучка“.
Мишелова се втренчи в монетата в дланта си, после хвърли дълъг поглед след своята благодетелка. В гласа му прозвуча зашеметено изумление, когато прошепна на Фафрд:
— Виж. Злато. Златна монета и съчувствието на красива жена. Не ти ли се иска да зарежем този необмислен план и да се захванем с просия?
— А с педерастия не щеш ли? — изръмжа остро Фафрд. Глождеше го обръщението „старче“. — Давай смело напред!
Те изкачиха двете протрити стъпала и влязоха през портала, отбелязвайки извънредната дебелина на стената. Отпред имаше дълъг, прав коридор с висок таван, който завършваше със стълбище. По него на равни интервали имаше врати, от които се лееше светлина, а към нея се добавяха пламъците на окачените по стените факли. Но по цялата си дължина коридорът беше пуст.
Тъкмо бяха минали през портала, когато усетиха допир на студена стомана във врата и бодване в рамото. Току над тях два гласа заповядаха като един:
— Стой!
Макар да бяха разгорещени — и упоени — от подсиленото вино, всеки от тях имаше достатъчно ум да замръзне, а след това много внимателно да погледне нагоре.
Две мършави, покрити с белези, изключително грозни лица, всяко от тях увенчано с крещящо пъстра кърпа, пристегнала косите назад, ги гледаха от голяма, дълбока ниша точно над портата, което обясняваше защо тя е толкова ниска. Две криви, възлести ръце държаха протегнати към тях мечовете, които все още ги бодяха.