Навсякъде бяха разхвърляни маси, покрити с макети на жилищни домове и други сгради, които изглежда бяха точни до най-малките подробности — чак до отдушника под улука на покрива и отточната тръба на нивото на земята или до пукнатините в стените. Много от тях бяха представени в разрез, частично или изцяло, за да покажат вътрешното разположение на стаите, килерите, трезорите, вратите, коридорите, тайните проходи, димоотводите и вентилационните шахти също толкова детайлно.
В средата на стаята имаше гола кръгла маса на квадрати от абанос и слонова кост. Около нея бяха наредени седем тапицирани стола с права облегалка, единият от тях, обърнат към картата и с гръб към Мишелова и Фафрд, бе по-висок и по-широк от останалите — стол на началник, най-вероятно на Кровас.
Мишелова пристъпи напред на пръсти, непреодолимо привлечен, но лявата ръка на Фафрд го стисна за рамото като желязната ръкавица на минголска броня и също толкова непреодолимо го издърпа назад.
Като се намръщи с неодобрение, севернякът смъкна черната превръзка обратно върху очите на Мишелова и посочи напред с ръката, в която държеше патерицата, след това тръгна в тази посока с най-внимателно премерени, тихи подскоци. Мишелова сви разочаровано рамене и го последва.
Още щом отместиха очи от входа, но преди да се скрият от поглед, една късо подстригана глава с добре оформена черна брада се подаде като змия иззад най-високия стол и ги проследи с дълбоко хлътналите си, но блестящи очи. После гъвкава като влечуго дълга ръка последва главата, докосна тънките устни със змиевиден показалец, призовавайки за тишина, а след това даде знак с пръсти на двете двойки мъже в тъмни туники, които стояха от двете страни на вратата с гръб към стената на коридора, всеки от тях стискащ закривен нож в едната си ръка и увита с кожа тежка оловна тояга в другата.
Когато Фафрд бе по средата на пътя към седмата врата, откъдето продължаваше да се носи монотонният, зловещ речитатив, през нея се стрелна слабичък, блед като платно младеж, чиито тесни ръце затискаха устата под изцъклените му от ужас очи, сякаш да потиснат писък или напън за повръщане, а под мишницата си стискаше метла, която му придаваше вид на млад чернокнижник, готвещ се за полет. Той профуча покрай Фафрд и Мишелова и изчезна с глухо тупкане на бягащи крака по килима, което премина в екливо трополене по стълбите, преди да заглъхне.
Фафрд погледна отново с гримаса към Мишелова и сви рамене, след това приклекна със свободния си крак, докато коляното на вързания опря в пода, и подаде наполовина лицето си иззад касата на вратата. След малко, без да променя позата си, даде знак на Мишелова да се приближи. Последният бавно надникна иззад касата току над Фафрд.
Това, което видяха, бе стая, малко по-малка от онази с голямата карта и осветена от намиращи се в средата лампи, които горяха в синьо-бяло вместо обичайното жълто. Подът бе мраморен, в тъмни багри и украсен със сложни виещи се шарки. Мрачните стени бяха покрити с астрологически и антропомантически схеми и магически инструменти, с наредени върху полици порцеланови съдове с тайнствени етикети, както и стъклени колби и тръбички с най-странни форми, някои пълни с разноцветни течности, но повечето блестяха празни. Покрай стените, където сенките бяха най-гъсти, бяха нахвърляни строшени и ненужни вехтории, сякаш насметени от пътя и забравени, а тук-таме зееха големи миши дупки.
В центъра на стаята, ярко осветена за разлика от ъглите, стоеше дълга маса с дебел плот и многобройни здрави крака. Мишелова бегло се сети за стоножка, а после и за тезгяха в „Змиорката“, защото плотът на масата бе плътно покрит с петна от разлети еликсири и следи от множество дълбоки, черни обгаряния от огън, киселина, а може би и от двете.
По средата на масата бълбукаше реторта. Пламъкът на лампата — той бе тъмносин — поддържаше вряща тъмната, лепкава течност със сияещи в нея диамантени искрици в големия кристален съд. От гъстото, кипящо вещество се издигаха нишки още по-тъмна пара, които се тълпяха през тясното гърло на ретортата и нашарваха — странно защо в яркочервено — прозрачната шийка, а след това вече съвсем черни потичаха по тясната тръбичка към сферичен кристален кондензатор, по-голям дори и от ретортата, и там се виеха и преплитаха като безброй намотки жива черна корда — безкрайна, тънка абаносова змия.