— Това е доста сносна поезия, господине — отвърна Фафрд с нотка на гневен присмех, защото лично той бе извънредно впечатлен от великия план на Мишелова и се дразнеше, че Кровас бе обидил новия му приятел, отхвърляйки го с лека ръка. — Потайното царуване може да върши доста добра работа в спокойни времена. Но… — той направи драматична пауза — … дали ще се справи, когато Гилдията на Крадците е изправена срещу враг, твърдо решен да я унищожи завинаги, срещу заговор, който ще я изтрие от лицето на земята.
— Що за пиянски брътвежи са това? — попита настоятелно Кровас, изправяйки се в стола. — Какъв заговор?
— Извънредно таен — отвърна Фафрд с хилене, доволен, че бе успял да го върне тъпкано на този надут пуяк, и смятайки, че е напълно справедливо кралят на крадците да се поизпоти малко, преди да се лиши от главата си, която трябваше да бъде отнесена на Влана. — Не знам нищо за него, освен че мнозина висши крадци са набелязани за заколение — а и вашата глава е обречена да падне!
С презрителна усмивка Фафрд скръсти ръце — което му бе лесно позволено от охлабената хватка на държащите го, — стискайки леко в длан своя меч-патерица, който висеше край тялото му. После той се намръщи, щом го прониза внезапна болка в схванатия му завързан ляв крак, за който бе забравил за кратко.
Кровас вдигна свития си юмрук, а и самият той се надигна от стола, като встъпление към някоя ужасна заповед — най-вероятно да подложат Фафрд на мъчения. Мишелова се намеси припряно:
— Водачите им се наричат Тайната Седморка. Никой от по-дребните участници в конспирацията не знае имената им, обаче се носи слух, че са тайни изменници от крадците на Гилдията, всеки от които представлява по един от градовете Уул Храсп, Кварх Нар, Илтмар, Хорбориксен, Тисилинилит, далечния Кираай и самия Ланкмар… Смята се, че получават пари от източните търговци, жреците на Уон, степните магьосници и половината от минголските водачи, легендарния Куармал, Убийците на Аарт от Сарийнмар и не някой друг, а самия Крал на Кралете.
Въпреки надменните, а по-късно и гневни забележки на Кровас, биячите, държащи Мишелова, продължаваха да слушат пленника си с внимание и интерес и не затегнаха хватката си. Цветистите му разкрития и мелодраматичното им поднасяне ги бяха запленили, докато сухите, цинични, философски изказвания на Кровас просто им прелитаха покрай ушите.
Тогава Христомило се плъзна в стаята, краката му вероятно ситняха много бързо под черната роба, защото тя висеше неподвижна чак до мраморния под въпреки бързото му придвижване.
Влизането му разтърси присъстващите. Всички в стаята с картата насочиха очи към него, затаиха дъх, а Мишелова и Фафрд усетиха как мазолестите длани, които ги стискаха, съвсем леко трепват. Дори самоувереното, отегчено изражение на Кровас стана напрегнато и предпазливо неспокойно. Явно магьосникът на Гилдията на Крадците предизвикваше повече страх, отколкото обич у своя работодател и облагодетелстваните от уменията му лица.
Наглед неосъзнаващ реакцията, предизвикана от неговата поява, Христомило, усмихвайки се с тънките си устни, се спря от едната страна на стола на Кровас и приведе засенченото си от качулката лице на гризач в едва забележим поклон.
Кровас даде знак на Мишелова да замълчи. После навлажни устните си и попита Христомило рязко, но и малко нервно:
— Познаваш ли тези двамата?
Христомило кимна решително.
— Преди малко надзъртаха с пиянски погледи в стаята ми — каза той, — докато се занимавах с онази работа, за която приказвахме. Щях да ги напъдя и да докладвам за тях, само че това би могло да съсипе заклинанието ми, да наруши хармонията между моите думи и кипенето на ретортата. Единият е северняк, в чертите на другия има нещо южняшко — от Товилийс или околностите, най-вероятно. И двамата са по-млади, отколкото изглеждат в момента. Наемни главорези, бих казал, като тези, които Братството наема допълнително, когато има едновременно няколко големи поръчки за охрана и конвоиране. Сега, естествено, недодялано маскирани като просяци.
Фафрд се прозя, а Мишелова жално поклати глава, като се опитваха с целия си вид да покажат, че всичко това са само несполучливи догадки.
— Само толкова мога да кажа, без да им чета мозъците — заключи Христомило. — Да си донеса ли лампите и огледалата?