Те продължиха да крачат бързо рамо до рамо, като от време на време си хвърляха по някой поглед и се кикотеха, но без да престават да се озъртат напред и назад с обичайната си предпазливост за евентуални преследвачи или засади, въпреки че не очакваха такива.
Чиста от нощния смог и обляна в звездна светлина, тясната уличка изглеждаше много по-малко воняща и потискаща, отколкото когато бяха потеглили. Дори в миризмата на Лайняния Булевард се долавяше някаква свежест.
Само веднъж, за един кратък миг, двамата станаха сериозни.
Фафрд каза:
— Наистина тази нощ ти беше гениален пиян идиот, докато аз от своя страна бях просто пиян дръвник. Да си вържа крака! Да си омотаем мечовете така, че да можем да ги ползваме само като тояги!
Мишелова сви рамене.
— И все пак несъмнено това омотаване на мечовете ни предпази от извършването на многобройни убийства.
Фафрд отвърна малко разгорещено:
— Да погубиш някого в битка не е убийство.
Мишелова отново сви рамене.
— Да погубиш някого си е убийство, независимо с колко красиви думи го наричаш. Също както яденето е плюскане, а пиенето — къркане. Богове, колко съм ожаднял, прегладнял и изтощен! Елате ми, меки възглавнички, храна и димящо гаве!
Те забързаха по дългото, скърцащо стълбище със строшени стъпала и когато и двамата се озоваха пред вратата, Мишелова я блъсна с намерението да я отвори рязко и изненадващо.
Тя не помръдна.
— Залостена е — каза той кратко на Фафрд. Сега забеляза, че почти никаква светлина не се процеждаше през цепнатините на вратата или зарешетените прозорци — само съвсем бледо оранжево-червено сияние. Тогава той рече с нежна усмивка и разчувстван глас, в който се таеше почти незабележим оттенък на безпокойство:
— Легнали са си, безгрижните девойчета!
Той потропа силно три пъти, после прикривайки устните си с шепи, тихо извика в цепнатината на вратата:
— Ехо, Ивриан! Прибирам се жив и здрав. Хей, Влана! Трябва да се гордееш с твоя човек, той повали безчислени пълчища крадци от Гилдията с единия си крак вързан отзад!
Отвътре не се чу нито звук — тоест, ако не се брои едно едва доловимо шумолене, толкова тихо, че човек не можеше да е сигурен дали не си въобразява. Фафрд бърчеше ноздрите си.
— Надушвам пушек.
Мишелова заблъска пак по вратата. Отново не получи отговор.
Фафрд го отстрани от пътя си, присвивайки едрото си рамо, за да разбие вратата.
Мишелова поклати глава и със сръчно почукване, приплъзване и дръпване извади една тухла, която само преди миг изглеждаше здраво вградена в стената край вратата. Той пъхна вътре ръката си до рамото. Чу се стърженето на отместващо се резе, после на второ и трето. Мишелова бързо извади ръката си и още при първото докосване вратата се отвори широко навътре.
Но нито той, нито Фафрд се втурнаха веднага през отвора, както бяха възнамерявали, защото оттам ги лъхна неопределим мирис на опасност и неизвестност, примесен с гъст пушек, лека, противна миризма, която макар да бе женска, не беше от благоуханен парфюм, и стара, горчива животинска воня.
Те можеха да видят смътно стаята в оранжевото сияние, идващо от правоъгълника на отворената вратичка на малкото, боядисано в черно кюмбе. Само че този правоъгълник не стоеше нормално изправен, а бе неестествено килнат; очевидно кюмбето беше полупрекатурено и сега се опираше на страничната стена на камината, а вратичката му бе увиснала надолу.
Сам по себе си този неестествен ъгъл им оказа такова въздействие, като че ли се бе преобърнала цялата вселена.
Оранжевото сияние озаряваше килимите, странно нашарени тук-таме с черни петна, големи около педя, грижливо подредените по-рано свещи, пръснати под лавиците, заедно с някои от бурканите и емайлираните кутийки, и преди всичко — две черни, ниски, неравни, продълговати купчинки, едната край камината, другата наполовина върху златната кушетка, наполовина в подножието й.
От всяка купчинка в Мишелова и Фафрд се взираха безброй чифтове мънички, доста раздалечени, червени като въгленчета очички.
Върху дебело застлания с килими под от другата страна на камината имаше сребриста паяжина — падналата сребърна клетка, но в нея вече не цвърчаха папагалчета.
Чу се леко стържене на метал, когато Фафрд провери дали Сив Жезъл се вади леко от ножницата.
И сякаш този тих звук бе предварително уговорен сигнал за атака, всеки от тях бързо изтегли меча си и те пристъпиха рамо до рамо в стаята, отначало предпазливо, опитвайки пода при всяка стъпка.