В тях остана само мъката им, която не бе намаляла ни най-малко, дори се бе усилила — заедно с още по-бързо растящото отвращение от всичко, което ги заобикаляше: труповете, разхвърляната магьосническа стая, целия Дом на Крадците, целия град Ланкмар до последната му воняща уличка и обгърнат в смог шпил.
С отвратено съскане Мишелова измъкна Скалпел от труповете на гризачите, избърса го в най-близкия парцал и го върна в ножницата му. Фафрд също толкова набързо почисти и прибра Сив Жезъл. След това двамата мъже вдигнаха ножа и кортика си от пода, където бяха паднали, когато паяжината се разтвори във въздуха, но никой от тях не удостои с нещо повече от бегъл поглед мястото, където стърчеше кинжалът на Влана. Върху масата на магьосника обаче те забелязаха черната, кадифена, бродирана със сребърни нишки кесия на Влана, окачена на колана й, полузалят от втвърдяващата се черна лава, и синята емайлирана и инкрустирана със сребро кутийка на Ивриан. От тях двамата извадиха скъпоценностите на Дженгао.
Без да разменят повече думи, отколкото в опожареното гнезденце на Мишелова зад „Змиорката“, но продължавайки да изпитват онова усещане за единна цел, общи стремежи и другарство, те поеха с превити рамене и бавна, уморена крачка, която само едва забележимо се ускоряваше, навън от стаята за магии, по застлания с тежки килими коридор, покрай широката врата на стаята с картата, все още преградена от дъб и желязо, и покрай всички останали затворени, безмълвни врати — очевидно цялата Гилдия изпитваше ужас от Христомило, магиите и плъховете му; надолу по кънтящите стълби, забързвайки леко ход; по голия под на долния коридор покрай затворените му, тихи врати, стъпките им отекваха силно, независимо колко меко се опитваха да вървят; под изоставената, почерняла от огъня ниша на пазачите и навън на Евтината Улица, свивайки наляво и на север, защото това бе най-краткият път до Улицата на Боговете, по която после свиха надясно и на изток — по цялата улица нямаше жива душа, освен един мършав, прегърбен чирак, нещастно търкащ плочите пред винарски магазин в бледата розова светлина, процеждаща се от изток, макар да се виждаха много заспали фигури, похъркващи и сънуващи в канавките и под тъмните портици, — да, те тръгнаха надясно и на изток по Улицата на Боговете, защото това бе пътят към Тресавищната Порта, извеждаща на Насипния Път през Голямото Солено Тресавище, а Тресавищната Порта бе най-близкият изход от великия и бляскав град, който сега предизвикваше у тях само отвращение и в който не искаха да остават дори за един болезнен, тежък сърцеудар повече, отколкото бе необходимо — град на обични призраци, срещу които не можеха да се изправят.