Хейзъл прекрати заклинанието и внезапно абсолютно всички емоции, които някога бе изпитвала през живота си, я връхлетя едновременно. Душата й се завръщаше в тялото, но приливът на информация беше прекалено голям. Хейзъл не можа да го понесе и припадна. Последното нещо, което видя, преди да загуби съзнание, бе как порталът се затваря.
— Мисля, че се събужда.
Хейзъл бавно отвори очи и изстена. Около нея имаше много разтревожени човешки лица, както и една обезпокоена вълча муцуна. Тя се изправи.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Няколко часа — отговори един младеж. Ако Хейзъл си спомняше правилно от снимките, името му беше Джеймс Уайът. — Тъкмо се чудехме дали да те заведем в болница, но вълкът не ни пускаше да се приближим.
Хейзъл се усмихна измъчено.
— Алек, глупчо такъв.
Алек я близна по лицето.
— Добре ли си? — попита я разтревожено една жена. Хейзъл я позна веднага. Нанси.
— Рано е да се каже, но мисля, че ще се оправя.
Последва неловко мълчание.
— А сега какво? — попита някой.
— Сега ли? — отвърна Хейзъл. — Сега ще се приберете по домовете си и ще разкажете на полицията история, която не включва нито мен, нито демони и после ще имате дълъг и спокоен живот.
Хората си тръгнаха. Някои от тях промърмориха благодарности, но повечето просто я подминаха. Хейзъл не ги винеше. Шокът все още бе ясно изписан по лицата им. Тя дори не можеше да си представи какво са преживели. Дано с времето успеят да го преодолеят.
Джеймс Уайът беше последният останал.
— Въпрос ли имаш, Джеймс? — попита Хейзъл.
— Ами, не. Всъщност, да. В известен смисъл. Аз, ъм… — Джеймс подсмръкна и разроши кестенявата си коса. — Просто… исках да ви кажа… че сте много красива и…
Хейзъл простена. Джеймс се сконфузи.
— Ъм, да… едва ли ще искате, но това е моят номер. Може да ми звъннете някой път.
Хейзъл взе листчето хартия, което Джеймс и подаде и го прибра в джоба си.
— И такааа… ъм, аз ще тръгвам. До скоро! — Джеймс бързо се изниза с почервеняло лице.
Хейзъл поклати тъжно глава. Той изглеждаше сладък, но всякаква връзка, която можеха да имат беше обречена от самото начало. Джеймс не намираше нея за красива, а илюзията, която тя си бе сложила, за да се… не. Не. Тя не бе имала възможността да се маскира както обикновено след битката с демона. Джеймс не бе видял илюзия.
Той бе видял как тя изглеждаше наистина. И я смяташе за красива!
По устните на Хейзъл Найт заигра усмивка.
Може би все пак щеше да му се обади.
— Хайде, Алек. Да се приберем у дома.
Чавдар Ликов
Приключенията на Пикуел
Джон Пикуел уморено завърши последния скрипт, когато се сепна и без да иска разля кафето. Беше четири часа сутринта и половината Ню Йорк почиваше. Намираше се в дома си на една от уличките на Пето Авеню и не знаеше какво да прави с живота си. Изкарваше горе-долу прилични пари като програмист за никому неизвестна софтуерна компания, която кой знае защо печелеше добре и беше с високи акции. Имаше къде-къде по-добри предложения от HP и Microsoft, но Пикуел просто работеше по-малко време, за повече пари и половината от работата свършваше на изостаналия си смартфон, докато ядеше в близкия ресторант за бързо хранене. Не само, че го мързеше, ами допълнително животът го караше да го мързи повече. Да не говорим, че беше завършен боец, като преди това работеше като охранител и програмист на софтуер с подобна дейност, можеше да стреля и да се бие фантастично, дълги години в колежа по охрана. Но сега просто не му се занимаваше с това, печелеше добре и се чувстваше сигурен. Увлечен в безизходицата на розовото си настояще, Джон не усети как на вратата се звъни. Звънна се пак и Пикуел се сепна отново. Тръгна да отваря и видя, че няма никой. Когато се обръщаше, усети как нещо се забива в него и просто падна и започна да губи съзнание.
„Хлороформ“, мина мисъл през вече замъгления му мозък.
Събуди се след малко. Над себе си видя странница, която го гледаше. Беше очарователна с кестеняворуса коса.
— Защо ме стреляш, хубавице? — измърмори безнадеждно Пикуел.
— Важен си! — каза свойски тя, сякаш разбирайки от политика.
— Така е. Важен съм — отпаднало подхвърли Пикуел.