Нямах определена посока. Карах бавно, съвсем спокойно, с ръка, провесена през прозореца, и потна длан, разтворена срещу вятъра. На няколко пресечки от дома ми се наложи да спра, за да пропусна погребално шествие. Това допълнително ме изнерви, предишните мисли се върнаха и докато почуквах с пръсти по външната страна на вратата, за да се разсея, се заех да броя колите.
Най-отпред лъскава лимузина катафалка, с посребрени ангелчета на предния капак и знака на погребалното дружество по вратите, се движеше, следвана от друга луксозна кола, още шестнадесет автомобила и микробус със знаци на същото дружество. Видях и ковчега — тежък махагонов капак, позлатени дръжки и орнаменти. Докато зяпах нижещите се пред мен коли, зърнах лицето на красива млада дама, бледо и тъжно, изпъкващо сред чернотата на дрехите и косите й.
Когато колоната най-после премина, аз продължих, стигнах до края на града и спрях край пътя. Постоях така, докато ми омръзна да слушам шума от профучаващите автомобили. Денят ми минаваше съвсем безцелно, имах толкова много енергия и никакво желание да я изразходвам. Смътно разбирах какво ми е нужно, за да се почувствам по-добре, но животът ми ме бе научил, че такова нещо не съществува. Имах нужда от жена. Жена, с която да мога да бъда дълго, без да черпя от енергията й, жена, която да обичам, без да погубвам.
Подкарах колата вяло към дома си, хвърлих се в леглото и заспах, както съм с дрехите. По налудничаво решение на съдбата, сънувах момичето от погребалното шествие. Едва в съня си разбрах, че е много красиво и образът му се е запечатал в съзнанието ми.
Две седмици бяха минали, откакто бях напуснал Силвия, лятото беше към края си и първите хладни ветрове започнаха да се появяват, засега само надвечер, но скоро те щяха да ни навестяват все по-често и настойчиво. Пред мен, по тротоара вървеше млада жена в черна рокля, обувки на висок ток също в черно, с походка на уморен манекен и разкошна коса, взета от реклама за шампоан.
Намалих скоростта, защото ми се стори, че има нещо странно познато, без да съм наясно дали тя ми напомня за някого, или съм виждал самата нея. Задминах я и отбих встрани. Извъртях огледалото така, че да наблюдавам как се приближава. Наистина, изглежда я бях срещал някъде, но ме притесни това, че е много красива. Разбирате ли, просто не е възможно ако си видял такава жена, да я забравиш. Беше неустоимо привлекателна, фигурата й беше съвършена, можех да се обзаложа, че има същото невероятно излъчване не само в черно. Доближаваше се до неосъзнавания от мен идеал за жена.
Тя приближи и когато ме отмина, се сетих къде съм я виждал. Ами да! Това беше момичето, което зърнах в лимузината, докато изчаквах погребалното шествие!
Насладих се няколко секунди на походката й, след това накарах колата да се плъзне край бордюра и спрях до нея. Тя явно ме забеляза, но се опита да не издаде това. Знаех, че е глупаво, но самият аз станах за малко глупак, като отворих стъклото и подвикнах:
— Извинявайте, бихте ли ми обърнали внимание за минутка?
Неочаквано тя спря. Осъзнавайки колко глупаво изглеждам, се опитах да измисля нещо друго, но устата ми сякаш сама изрече:
— Много ми харесвате, ще бъда щастлив, ако се съгласите да ви откарам. В каква посока сте?
Тя се обърна и продължи по пътя си, без да отговаря, демонстрирайки, че й е писнало от такива като мен. Знаех, че съм сгафил, проклех нетактичността си, но не можех да помръдна. Бях като парализиран. За един дълъг миг не можех да мисля за нищо друго, защото бях видял очите й. Зелени, спокойни, някак хладни, но със скрита тъга в зениците. Не можех да повярвам, че допреди миг са гледали в мен. По някакъв неизвестен, но убедителен начин, този поглед ми бе разкрил, че това е жената, която търся. Не можех да си го обясня, просто ме бе връхлетяло. Това бе Тя. И бях сигурен в това.
Вцепенението премина, излязох от колата и почти тичешком я настигнах, изравних се с нея и заговорих, без да мисля:
— Вижте, не искам нищо от вас… просто… — завъртях глава и видях на отсрещния тротоар малка кафетерия — просто искам да ви помоля, ако не бързате много, да ми отделите време за едно кафе…
Тя спря и ме погледна. Разбирах колко глупаво звуча, но не можех нищо друго да направя. За миг се уплаших да не помисли, че си правя майтап или че съм някаква откачалка. Очите й наистина бяха особени, а в тях не се четеше нито интерес, нито досада. Бях свикнал да е по друг начин. Жените ме харесваха, дори бях убеден, че подсъзнателно усещат вампирската ми същност, но вместо да ги плаши, точно тя ги привлича.