— Юлия. — Стори ми се, че щеше да каже още нещо, но я изпреварих:
— Юлия, нека все пак Ви откарам след това — побутнах кафето си настрани, — последните дни на лятото са, да се разходим малко?
Устните й имаха вълшебния вкус на щастливи спомени и ако не беше свършил дъхът ми, кой знае колко дълга щеше да бъде целувката. Последвана от много други — продължителни и страстни, тя се запечата дълбоко в мен, там, където вече пазех погледа, походката и гласа й. Допирът на устните пробуди нови, непознати чувства, а едва по-късно си дадох сметка, че дори когато я прегръщах, не усещах биополето й. Може би защото наистина не я желаех заради него, може би друга бе причината, но това означаваше едно — че не мога да черпя от енергията й. Дори да исках. Как можеш да вземеш нещо, което не усещаш, че съществува?
Бях повече от щастлив от този факт, въпреки че знаех — нуждата от енергия няма да ме отмине. Засега имах достатъчно, но ако съдех по предишните цикли, тя щеше да ме връхлети хищно и непреодолимо. Надявах се, че тогава все така няма да чувствам биополето й, че ще имам време нещо да измисля…
Защото с всеки следващ ден, този момент щеше да наближава.
Сънувах, че съм в някаква странна болнична стая, която повече прилича на зала за мъчения, а над мен се е надвесила медицинска сестра.
Не приличаше, а и по нищо не можех да я свържа с нея, но знаех в съня си, че това е Виктория. Лицето й, гротескно и разкривено, ме отблъскваше и плашеше. Касинката се изхлузи и падна, а отдолу се показа плешиво теме, осеяно с малки кафяви петънца, по-големи от бенки, приличащи на корички от засъхнали ранички. Сините й някога очи, сега воднисти и с неприкрити отблясъци на лудост, премигнаха. С периферното си зрение видях как издърпа нещо от бедрото ми. Погледнах натам, а Виктория се стопи и на нейно място се появи Кристин. В ръката си държеше средно голяма спринцовка с къса, дебела игла. Усмихваше се, както го бе правила някога — леко на една страна. Кучешкият й зъб проблесна като кошмарен диамант, кафеникавата основа, непосредствено до венеца, правеше блясъка съвсем хищнически.
Тя вдигна спринцовката и я заби рязко в крака ми. Отначало не усетих нищо, после болката, дошла със закъснение, сякаш ме парализира. Изстенах, а когато вдигнах очи, видях Мария. Тя ми смигна заговорнически, както винаги обичаше да прави, лицето й се размаза и онова око, което не бе смигнало, потече по бузата, сякаш увлечено от неудържим плач. Може би само затвореният клепач спаси другото от същата участ, но сега това не ме интересуваше. Гледах спринцовката, която носеше — доста по-голяма и внушителна.
По същия начин край мен минаха Ани, Елизабет, Соня и Сара. Всички с огромни спринцовки в ръце. Размерите им бяха направо кошмарни, приличаха на надвесени над мен мечове, и се чудех в съня си как още не съм се пръснал от такова количество лекарства, наблъскани в тялото ми. Все още не можех да помръдна, но не се чувствах издут и воднист, както би трябвало. Може би само горчивият вкус в устата ми се дължеше на инжекциите. И болката в бедрото, разбира се.
Когато поредното момиче замахна, видях, че на мястото на убожданията дънките ми са се разнищили и краищата на конците са окървавени. Изглеждаха като обгорели, но аз знаех, че не са.
Над мен вече стоеше Силвия — с голяма розова спринцовка. Изглеждаше като надуваема — толкова огромна беше, но само след миг разбрах, по-точно — болезнено усетих, че не е. Изкрещях от болка, после погледнах лицето й, опитвайки се да кажа нещо. Останах с отворена уста. Защото видях как тя се разпада на части като пъзел. С тази разлика, че от парчетата шурна кръв и плисна към мен.
В мислите ми се натрапи огромната розова гадост, забита в бедрото ми. Опитах да се надигна, но не можах да стигна до спринцовката и да я извадя. Изтощен от усилието, погледнах към пода. До леглото, сред локва кръв, стоеше лицето на Силвия — сглобено накриво и почти неузнаваемо. Кръвта попиваше през цепките на паркета.
— Нека ти помогна! — Гласът първо ме стресна, но осъзнах, че това е Юлия. Непознати депресиращи нотки в гласа й го караха да звучи различно, но това бе тя.
Опитах да се обърна и да я видя, но бях скован. Вместо това двете й ръце, неимоверно удължени, се протегнаха над главата ми, простряха се като тролейбусни жици над леглото и хванаха спринцовката. Не можех да видя нищо друго. Само тези издължени ръце.
— Сега ще ти помогна… сега… — тя започна да дърпа дръжката на буталото, за да извади спринцовката, но тя не помръдна. То се плъзна леко нагоре и огромната куха игла засмука месото ми като пиявица. Сякаш ме бяха разпрали с касапски ченгел и сега ми слагаха вендуза. Там, в разкъсаното.