— Искам да ти помогна… — гласът й бе по-скоро плашещ, отколкото успокояващ. Тя дръпна с всички сили, буталото започна да се мести плавно, с постоянната скорост на смъртта, която винаги обикаля като гладна акула край хората.
Доплака ми се от болка, но когато сълзите се плъзнаха по бузите ми, вече се бях изтръгнал от кошмара. Дишах учестено, нямаше никаква розова инжекция, никаква кръв по завивките, никакви разкривени и плашещи фигури.
До мен лежеше Юлия, леко осветена от сиянието на нощта, сякаш още по-красива и обичана.
Погледнах ръцете й. Нямаха нищо общо с тези от съня. Бяха същите онези ръце, които нежно галеха тялото ми вече втори ден. Целия уикенд бяхме прекарали в любов.
Станах внимателно, за да не я събудя, и с тихи стъпки се измъкнах в коридора. Светнах лампата, напипвайки с ръка ключа в тъмното. За момент очите ме заболяха, но като влязох в банята, вече бях свикнал със светлината. Замаян, завъртях крана и студената вода бликна радостно, завъртя се и направи малко водовъртежче. Сифонът, гъргорейки, я засмука.
Облях се добре — гърдите, гърба, ръцете и подмишниците, а после оставих струята да тече по тила ми и да изстудява черепа. Чувствах се изтощен и отпуснат, водата сякаш ми помагаше и охлаждаше мислите. Те шепнеха, че се нуждая от нова енергия и е време да направя нещо по въпроса.
Все още не чувствах биополето на Юлия и това беше прекрасно, радваше ме, защото я бях обикнал истински, но все пак не можех да си позволя да чакам дълго. Може би трябваше да намеря някое момиче и да изсмуча енергията му, за ден-два, а после отново да заживея спокойно с Юлия. Какво би казала тя, ако разбере?
Спрях да мисля, видял лицето си в огледалото.
Застинах така, а леки тръпки, плъзнали светкавично навсякъде по тялото, се опитаха да дадат име на страха ми. Едва ли щяха да успеят… Едва ли… Защото това, което виждах, ме плашеше повече от всичко, караше ме да настръхвам и не се побираше в мозъка ми.
Това лице в огледалото беше моето и в същото време — на някой друг. Старо, уморено, с хлътнали очи и бузи, белязано с полъха на старческа отпадналост, изпито и бледо. Беше грозно! А най-страшното, нещото, което ме караше да изпитвам истински страх, бе това, че то трябва да е станало такова за около два дни. За времето, през което ние с Юлия…
Някак изведнъж, прекалено рязко, като токов удар, всичко ми стана ясно: смъртта на приятеля й, особената привлекателност, това, че не усещах енергията й… Ето защо се чувствах толкова уморен и отпаднал! Тя… тя е такава като мен! Енергиен вампир. Само че по-силен… много по-силен. Може би дори не го осъзнава и затова е изсмукала приятелят си до смърт. От любов. Вземайки неусетно живота му, изчерпвайки силите… Не е знаела какво прави и че трябва да спре… или може би е знаела?
Отново почувствах как ледените пипала на страха се размърдват. Един обикновен човек едва ли би го разбрал, но аз знаех какво става с моите жертви! Сега самият аз се бях превърнал в жертва и разбирах какво трябва да направя. Ако не се измъкна сега, много скоро няма да искам да я напусна. Няма да обръщам внимание на съсухрената си фигура и старческата си кожа. Ще преливам от желание да я даря с любов и неусетно ще гасна, давайки й огъня на живота си.
Плиснах вода на лицето си и моментално взех решение.
Докато вървях по коридора към спалнята, помислих: дали и при обикновените хора не е така? Дали този, който обича, не се оставя да бъде изсмукан, дали не живее повече за другия, отколкото за себе си, отдавайки му време, мисли и живителни сили…
Не знам дали е така. Наистина не знам. Аз не съм обикновен човек. Аз съм енергиен вампир. Сега трябва тихо да взема дрехите си и да изчезна оттук. А следващия път да внимавам.