Той ме събори на земята и започна да ме души, стискайки с всичка сила. Отчаяно задрасках по шлема му.
Онзи не реагира.
Не се изсмя.
Не се отдръпна.
Само продължаваше да души и да ме пронизва с фанатичните си, сатанински очи.
Очи като на Кракена, Великия мъчител, най-великото зло, пред което тръпнем дори и ние.
Немигащи, жестоки и всепоглъщащи.
Започнах да се давя и по устните ми изби пяна.
А очите горяха ли, горяха…
Очите?
С последни сили надигнах ръце и забих ноктестите показалци на двете си ръце право в този откачен, ужасен поглед. Забих и натиснах…
Натискът върху гърлото ми се охлаби. Черният инквизитор падна спокойно назад — така, както се беше и борел, без напрежение. Здраво закрепеният му шлем се изхлузи, вероятно охлабен от атаките ми.
Мъртвецът полегна на ледената земя и ме загледа със зеещите рани, които сега бяха очите му. Като някаква откачена икона на злото, ридаеща с кървави сълзи.
Застанах на колене и за пръв път повърнах, след като съм убивал. Обърсах трескаво кървавите си ръце и нокти в снега и станах на крака.
Нямах право, нито време да бъда слаб.
Подобно на Фриц, Арно бе застанал до Лерта, която се гърчеше във въжетата си.
Но за разлика от Фриц беше с шлем и вдигнат за бой меч.
А аз нямах кинжал, нямах рапира, нямах сили.
При все това се озъбих дръзко и отново почерних очи.
— Убих предводителите ти, момче. Дръпни се от нея — наредих с дрезгав глас.
— Няма! — изкрещя Арно. — Стой настрана от нея, демоне!
— В такъв случай — приближих го аз, — ще те сполети шестдесет и шестото от Странните Удоволствия, описани ми от жреца Камрасин в Кулата на Безбрежното Страдание. Ще…
В този момент Лерта изплю кърпата от устата си.
— Стига. Стига убийства. Той е приятел.
И двамата замръзнахме.
— Алтиарин, той е единственият, който ме защитаваше в тази група. Ако не беше той, Фриц и Жан-Клод отдавна да са ме насилили. Опълчи се дори на великия инквизитор.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Арно… — рече тя, — това е Алтиарин. Той е моят мъж.
Начинът, по който го каза, стопли сърцето ми.
Все още бях повече от Лорд на Мрака за нея.
— Ти си женена за черен елф? — попита шокиран младият рицар.
— Женена съм за Алтиарин, най-храбрият и достоен воин, който познавам — каза тя.
Сърцето ми щеше да се пръсне.
Арно свали меча си.
— Значи мога да ви оставя.
Той ме погледна и потрепери.
— Предполагам, си имал право да се ядосаш — рече накрая. — Фриц и Инквизитора, а и останалите, бяха лоши хора. Не са истински хора на Томан. Предполагам, че са хора на…
Той не довърши, а ме погледна боязливо.
Но аз довърших.
— На Рамкар-Дамн — кимнах аз, спомнил си сталкероподобния инквизитор. — Явно вашият бог не ви е освободил напълно от властта му.
— Може би не може, ако не го поискаме — каза Лерта тъжно, след което добави: — А сега няма ли най-после някой от вас да ме измъкне оттук?
Завтекох се към нея, ругаейки се за глупостта си. След миг тя потъна в прегръдките ми.
— Да се връщаме към Планината — каза тя. — Не искам да виждам повече смърт. Ненужна, безсмислена смърт. Мама, Крау… Дори Фриц и тези хора. Дори инквизитора. Толкова ненужна смърт.
И отпусна глава на гърдите ми.
Не знаех какво да кажа.
— Ами аз тогава ще ви оставя — рече Арно. — На по-малко от ден път има село. Ще стигна дотам. После…
— Ще се върнеш в своя храм? — попитах аз, повдигайки вежди. — Не знаеш ли, че жреците не прощават никому? Казвам го от личен опит.
— Все някой трябва да опита да промени нещо — поклати глава Арно. — Ще кажа… че не е имало никаква магьосница. Търсели сме прекалено упорито, като обсебени. Попаднали сме на Йети и… само аз съм оцелял, подхлъзвайки се в една падина.
Трябваше да призная, че историята звучеше… учудващо правдоподобно. А и не исках този момчурляк да се навърта около моята Лерти.
Да, знам, ставах ревнив.
— Върви тогава — казах му аз. — Може би за твоята раса не е късно.
— Може би — отвърна ми Лерта, — като гледам теб, и за твоята не е късно.
Устните ни се докоснаха, а Арно нарочно се обърна, пристъпвайки към пламъците, за да се сгрее в студената зимна нощ.