Паладинът тръсна глава. Той смътно усещаше, че нещо не е наред, но бе като хипнотизиран от този белокос, възпитан мъж, който му предлагаше омразното изчадие на тепсия.
Леонций седна и започна играта, без да продума. Играеше дисциплинирано и смело. Дамата бе една от любимите игри на него и сестра му. Изпълни го ярост при спомена и той погледна към отвратителния вампир.
Странно, ала видът на Римиел го изпълни с някаква жал. Могъщият вампир изглеждаше като приклещен в някакви окови, отворил уста като в безмълвен писък. Дългите му зъби блестяха.
Белокосият бе по-добър играч на дама. Пуловете му се движеха в някакъв странен ред и той изписваше фигури с тях, от които главата на Леонций се изпълни с пулсиращо главоболие.
Тази игра бе грешка, осъзна той.
Груба, ужасна грешка.
Накрая белокосият победи.
Леонций го погледна с ужас.
Добре облеченият мъж с остри уши го гледаше весело, някак небрежно.
— Искам да коленичиш пред мен — каза той внезапно.
Паладинът усети как невидима сила изпълва крайниците му и го заставя да падне на едно коляно, забивайки меч в пода.
— Римиел, разкъсай гърлото му — ведро каза Лихваря.
Вампирът го изгледа с ужас, но изглеждаше, че накрая се е освободил от своя плен.
— Ти каза, че няма да го убиваме — изсъска гневно той.
Парализираният Леонций не разбра. Защо вампирът не искаше да го убива?
— Не съм казал, че ще го убиваме — отвърна меко белокосият, — затова направи, каквото ти се казва.
Римиел се презираше за това, което прави. Ала нямаше избор.
Подозираше, че ако се възпротиви, белокосият отново ще го сграбчи в магическата си хватка.
Въобще не трябваше да търси помощ от този луд, откачен магьосник.
Той приближи безпомощния Леонций и с едно ухапване разкъса гърлото му. Кръвта рукна, сладка и омайна.
— Няма да пиеш, ей! — смъмри го Лихваря.
Като шибнат през лицето, Римиел отскочи назад.
— Скъпи ми рицарю — прехвърли вниманието си белокосият, — сега ще останеш тук коленичил, докато кръвта ти изтече. След това ще останеш коленичил, докато дните се превърнат в седмици, седмиците — в месеци, месеците — в години, а годините — във векове. И когато ми потрябваш, ще те извикам отново. Става ли?
Въпросът бе зададен искрено, все едно паладинът можеше да направи нещо. Лихваря кимна доволен, сякаш бе получил съгласие, след което се обърна към Римиел.
— А ти си свободен. Върви, тичкай си наляво-надясно из Тарр и се постарай да не прекратиш своя животец. Когато някой ден ми потрябваш, ще се видим отново.
И след тези думи колибата изчезна, а с нея и странният белокос мъж.
Римиел остана сам с коленичилия труп.
Ако някой можеше да се справи с Алтиарин, това бе Лихваря, мислеше си Амрак’арр, докато крачеше по криволичещите улици на Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. Изграден по архитектурен план на един от Сталкерите на Мрака, той нямаше нищо общо с човешките градове и ако някой смъртен го видеше, вероятно щеше да полудее. Неговите сгради се издигаха до шеметни височини и едновременно с това се спускаха дълбоко в недрата на земята, сякаш за да стигнат самия ад; улиците криволичеха без никакъв план, разбираем за хора или елфи, които не служат на Рамкар-Дамн, онзи, който дарява смъртта. Но колкото и да бе усукана, объркана, неразбираема и пресичаща се сама на няколко пъти, уличката, по която крачеше Амрак’арр, водеше до едно-единствено място — къщата на Лихваря.
За разлика от представителите на другите народи, жрецът на Рамкар-Дамн не изпадаше в суеверен ужас от личността на добре познатият в Иррхас-Аббат белокос мъж. Вероятно причината за това беше, че елфите на мрака поне имаха познанието какво представлява Лихваря — силф, представител на древна, полузабравена цивилизация, потънала в мъглата на вековете. Но как бе оцелял след изчезването на своя народ и как бе още жив толкова време бе тайна дори за най-могъщите жреци на черните елфи. Способностите и уменията на Лихваря, макар и невинаги показни, също будеха почуда и уважение дори у мъже като Камрасин и Амрак’арр, гордеещи се със собствените си магически умения.
Всъщност Амрак’арр идваше именно заради своя стар покоен приятел Камрасин. Двамата бяха много близки — доколкото можеха да са близки двама черни елфи — и си споделяха различни умения: Амрак’арр в областта на прорицателството, а Камрасин за призоваването на демони. Затова и Амрак’арр много се наскърби от известията, че старият му другар е убит от Алтиарин, и то заради някаква куртизанка от Купола на Насладата. Жрецът се вкисна още повече, когато по някаква причина Алтиарин не бе осъден на смърт, а само на изгнание. Той впрегна цялото си умение, за да хвърли прокоба върху дръзкия бунтовник, нарушил реда в Града на Странните Удоволствия, ала когато наскоро гледаше на ашици за резултата, тъмните сили му откриха, че Алтиарин все още е жив. Това бе напълно неприемлива ситуация и дълго време Амрак’арр не знаеше що да стори. Алтиарин бе много могъщ воин. За това свидетелстваше начинът, по който се бе справил с нещастния Камрасин и неговата охрана, която включваше както елитни воини на мрака — специално обучени гвардейци на черните елфи, отглеждани отделно в казарми, в които оцеляваха само най-издръжливите — така и създания от други поля на съзиданието; според самия Камрасин твари, отгледани лично от Сталкерите на Рамкар-Дамн. Алтиарин обаче бе съумял да надхитри по-голямата част от тях, а останалите да убие, след което се бе разправил с горкия жрец, призоваващ демони. Ето защо Амрак’арр дълго време не знаеше какво да измисли срещу дръзкия убиец, докато не се сети за Лихваря.