Вече имам и силата да създавам други вампири. Не ме питайте откъде го знам, просто го усещам. Изкушавам се да създам мой другар, с който да обикалям през вековете. Може би някоя красива девойка. Дали ако направя жена вампир, вековете ще разпалят помежду ни любов като тази между мен и Жийна? Все още я помня, като последния слънчев лъч, преди да бъдеш ослепен. Много бих искал някой ден да изпитам подобно усещане, но дали ще стане, не знам.
Понякога си мисля, че…
Внезапно Римиел спря да пише. Шестото му чувство започна да го дразни. Нещо не бе наред и той го усещаше.
Стана от писалището си и се обърна по посока на внушителния си портрет. Понеже бе вампир и огледалото не го ловеше, той пожела да бъде нарисуван от най-изкусен художник и така най-сетне успя да се види такъв, какъвто е. Висок, блед, с тъмнокафява коса до раменете, облечен в много дълго палто, което стигаше почти до петите му. Бледата кожа на ръцете му бе скрита от ръкавици. Той си позволи да се усмихне и съжали, че не го е направил пред художника. Но дори с всичките си пари не бе разумно да парадира с това, че е вампир, а зъбите биха го издали.
Жалко. Бе убеден, че изглежда добре с тях.
Воден от интуицията си, Римиел излезе от стаята си. Той нямаше слуги и нощем се обслужваше сам. От време на време наемаше някой да почисти и това бе всичко. Единствените му други гости бяха любовниците, които му осигуряваха кръв и удоволствия, както и някои стари приятели — жреци, благородници… Знаеше, че някои от тях плащат, за да бъдат ухапани. Един му предлагаше огромна сума, за да стане вампир.
Римиел още обмисляше дали да не приеме.
Вампирът започна да обикаля коридорите. С всяка стъпка неудобството му се засилваше. Внезапно се озова в коридор, който не познаваше.
Което бе абсурд.
Той се обърна настрана.
Не знаеше пътя и натам.
Оголи зъби и изсъска.
Ако това беше някой малоумен фанатик… от време на време се срещаха и такива. Подготвяха едно-две заклинания и опитваха късмета си. Но нито един тях нямаше меч като Леонций, а и сега Римиел бе много по-силен оттогава.
Тогава бе беглец в мрака.
А сега…
В този миг в ума му нахлу споменът и за другия човек от срещата с Леонций. Римиел изтръпна. Той тайно се надяваше, че след всичките векове Лихваря е мъртъв.
Или поне е забравил за него.
Вампирът се обърна наново.
Усети как го полазват тръпки.
Пред него стоеше огледало.
И той се отразяваше в него — напрегнат като котка, с леко оголени зъби.
„Наистина изглеждам добре“ — надъха се той.
— Излез, излез, където и да си! — повиши глас Римиел.
— Добре — дочу присмехулният отговор и наново се извърна рязко.
Лихваря бе излязъл от сенките. На вид бе същият, както в онази страшна нощ в гората — добре облечен, изискан, с иронично изражение на лицето.
Вампирът изпита някакво странно облекчение. През дългото си съществувание бе станал тъй могъщ, че вече не се притесняваше от почти нищо, освен от спомена за онази ужасна нощ. Реши, че сега ще получи възможност да изчисти дълга си и да приключи с миналото си завинаги.
Но каква ли щеше да е лихвата за онази услуга, обади се предателски глас в подсъзнанието му. Глас, който го превръщаше отново в беглеца в мрака.
Римиел направи всичко възможно да го прогони.
— Добър вечер — каза той и се изпъна. — Отдавна не сме се виждали.
— Вярно е — кимна Лихваря. — Бях зает, а и не обичам да досаждам. Виждам, че заемът ми е свършил работа.
С това изречение Лихваря накара Римиел да се почувства несигурен. Години наред вампирът се бе криел, търсейки стратегия, с която да си осигури по-удобно съществуване. Накрая бе решил да намери съкровище, колкото и наивно да звучеше. Откри копачи, които знаеха нещо, засити глада си с тях и след това заграби плановете им, за да открие старо имане злато, което бе променило живота му изцяло. Тогава за пръв път от смъртта на Жийна — а може би и от нощта, когато го бе ухапал прилепът — реши, че има късмет.
Но дали пък този късмет не бе нагласен от белокосия демон?
— Хайде, хайде — меко каза Лихваря. — Чак пък демон?