Четината на тази свиня обаче беше мазна — явно животното се бе търкаляло на някакво място, за което елфът предпочиташе да не мисли. Алтиарин се хлъзна напред и веднага усети, че ще падне точно пред страховитата паст на създанието, което щеше да е краят му.
Преценил грешката си, елфът успя някак си да се изстреля напред и да цопне във водата, след което трескаво заплува навътре, мъчейки се да не обръща внимание на режещия студ в езерото. Нормален човек би се парализирал при такъв шок, но не и елф на мрака, каляван от съвсем малък.
Зад гърба му се чу пронизително квичене и свинята нагази в езерото, гневна и разлютена.
Алтиарин точно това и чакаше. Когато глиганът влезе прекалено надълбоко и изгуби пъргавината си, елфът се извъртя във водата, гмурна се към разбеснялото се животно и го намушка като риба меч с рапирата си, пронизвайки го право в едното око. Глиганът потръпна в мощни конвулсии, изквича и умря.
Алтиарин използва намаленото му тегло във водата, за да го избута криво-ляво към брега, след което свали мокрите си дрехи и започна да дере животното, като отделяше и най-хубавите късове месо, които после уви в плаща си.
Лерта щеше да полудее, щом разбере какво пране я чака, но какво да се прави.
Алтиарин напали огън и остави частта от глигана, която нямаше как да вземе, на дивите животни, след което остана край огъня и зачака дрехите му да изсъхнат.
По някое време усети, че кандидати за убития глиган няма.
Всъщност наоколо бе неестествено тихо.
Алтиарин разбра, че някой го наблюдава.
Някой, който не е животно и същевременно е достатъчно силен, за да накара планината да притихне.
Външно черният елф не показа с нищо, че е усетил какво става, но приближи огъня и докато се правеше, че го напалва, започна да се оглежда крадешком, като бе застанал и плътно до рапирата си.
Скрит в сенките на едни скали по начин, по който само вампир можеше да се скрие, Римиел наблюдаваше представлението със смесени чувства. Със сигурност този черен елф, за който го беше предупредил Лихваря, бе много силен и много опасен. Всеки, който за секунди се справяше с такова огромно и хищно животно, заслужаваше уважение и здравословна доза боязън. Всъщност вампирът бе доловил възможност да довърши черния елф и да приключи взаимоотношенията си с Лихваря веднъж и завинаги, но се бе въздържал да го стори. Това бе в мига, в който елфът се хлъзна върху четината на огромното прасе. Всъщност Римиел бе очаквал всичко около този бежанец да приключи именно тогава, понеже щом бе цопнал във водата, елфът бе останал уязвим за внезапна атака от страна на вампира, който се чувстваше като змиорка във водата.
Такъв ход обаче щеше да остави Римиел сам срещу огромната разярена свиня, а, за разлика от елфа на мрака, вампирът нямаше хладни оръжия, с които да я прониже, и дори нечовешката му сила щеше да бъде поставена на изпитание от адския глиган — да не говорим, че зъбите му едва ли щяха да пробият гъстата четина.
Изправен пред угрозата от свинска смърт, вампирът бе предпочел да изчака и сега наблюдаваше впечатлен как черният елф някак си е доловил присъствието му, макар очевидно да не можеше да го види.
Може би наистина щеше да се стигне до Леонций, помисли си Римиел, но от това не му стана по-добре. Навремето се бе плашил от светлия, изпълнен с праведен гняв паладин, но сто пъти го предпочиташе пред чудовището, което му разкри Лихваря. През всичките години рицарят не бе мръднал от мястото си, но вече и прашинка не бе останала от тленната му форма. Сега той бе една есенция на мрак, изпълваща доспехите; чудовищен конструкт на черната магия, пред която неговото собствено кръвосмучещо състояние бе нищо. Вампирът, като всеки в континента Тарр, бе чувал легендите за Рицарите на Смъртта — страховитите убийци, създавани от Сталкерите на Мрака в древни времена — ала и през ум не му бе минавало, че ще срещне такова създание.
Леонций наистина щеше да се справи с този черен елф — в случай че Римиел срещнеше проблеми…
След като дрехите на Алтиарин изсъхнаха, черният елф се облече с тях, вдигна издутото като торба с месо наметало и се насочи към дома, като през цялото време бе готов за бой. По едно време видя няколко назъбени тъмни скали, в които дори неговото зрение не успя да различи нищо. Той усети, че нещо не е наред и ги заобиколи внимателно, стиснал дръжката на рапирата си.