— Той е един от най-странните обитатели на Иррхас-Аббат — отговори като в транс Алтиарин. — Наричат го още Древния, Любимецът на Рамкар-Дамн, Избраникът на Сталкерите, Последният Силф.
— Какво е силф? — попита Лерта.
— Някога Силфите били раса, близка до тази на светлите елфи, но по-първична, по-свързана с природата и дивата магия. Те били сред най-упоритите противници на Рамкар-Дамн. Един ден обаче Сталкер на Мрака успял да проникне в техния град и да отприщи такива същества от отвъдното, че расата им изчезнала напълно. Останал само Лихваря, а той е свързан с Рамкар-Дамн, това е ясно като бял ден. Приятел на жреците, доколкото създание като него може да е приятел с когото и да е било. Да, сега всичко ми е ясно — въздъхна Алтиарин.
— Защо го наричат Лихваря? — зададе нов въпрос Лерта.
— Той е властелин на изпълнените обети — отговори черният елф. — Когато някой му обещае нещо, той разполага с магическата сила да принуди обещалия да изпълни дадената дума, дори когато става въпрос за нещо ужасяващо. За да си спечели тази власт, самият Лихвар обикновено помага за нещо дребно, по-дребно от това, което иска в замяна. Затова го наричат Лихваря — взима си обещаното с лихвите.
Черният елф подпря челото си с ръка.
— Ако се е съгласил да тръгне подир мен, това е излязло скъпо на жреците… — добави и внезапно му се догади. — Те са принесли хиляда роби в жертва. Само за да ме убият.
В стаята настана мъртва тишина.
Алтиарин погледна Римиел.
— Как се забърка с него? — попита черният елф.
— Нямам желание да се връщам към това — поклати глава вампирът.
— О, не, излъга — рече му Лерта, — всъщност искаш, имаш нужда да го разкажеш, нали? Ти си толкова самотен.
— Предполагаш твърде много — изсъска вампирът, ала отново усети издайническите ручейчета кръв да се стичат по лицето му. Как можеше да се размеква толкова!
Алтиарин усети, че става нещо специално, и реши да помогне.
— Спокойно — каза меко той. — Ако някой може да те разбере, това е Лерта. Тя разбра мен, а аз съм правил неща, които дори един вампир не може да извърши. Надявам се.
Римиел го погледна и отвори уста, след което отново я затвори. Изсъска.
— Имаше… — изрече накрая той, след което млъкна. Замисли се за миг, подир което отново започна. — Всичко тръгна от един прилеп, но в действителност тази история е за едно момиче. Което обичах много.
Думите заваляха една след друга — болезнени спомени, забулени от мъглата на вековете, но винаги дебнещи да изплуват отново, подобно на акули. Той се върна назад — към първите си години като вампир, към срещата с Жийна, към онези няколко месеца на сияйно щастие във вековете му на уродливо полусъществувание, към трагедията със сър Леонций, към срещата с Лихваря в гората, към внезапния му късмет след това, към новото му положение, към повторната среща с Лихваря и накрая — към ужасния Рицар на Смъртта, който дебнеше в гората.
— Рицар на Смъртта — поклати глава Алтиарин. — Дори аз нямах представа, че Лихваря е толкова силен.
— Той е по-силен от боговете — процеди Римиел. — И рано или късно ще ви намери, със или без моята помощ, а и аз съм принуден да му помагам пряко волята си.
Вампирът откри решението на проблема. Беше толкова просто, че чак го досмеша.
През цялото време това е било решението на проблема.
От самото начало.
— Убий ме, черни елфе, и приключи цялата история, веднъж и завинаги — предложи вампирът.
— Не — поклати глава Лерта. — Нещата са много по-прости.
И тя хвана с длани слепоочията му и произнесе няколко думи. Римиел усети да го изпълва някакво неземно спокойствие, някакъв покой.
След това усещането изчезна.
Той погледна двамата.
— Какво ми направи? — обърна се вампирът към Лерта.
— Вече си свободен от обещанието — отговори тя.
Вампирът се изсмя късо.
Алтиарин поклати глава.
— Лерти, не мисля, че дори ти… — отвори уста той.
— Няма начин! — продължи да се смее горчиво вампирът. — Лихваря е на векове. Няма начин едно горско момиче да развали магията му.
— Ти си свободен — каза меко Лерта. — Трябва само да го повярваш.
Вампирът я изгледа.
— Скоро ще се съмне — отбеляза вълшебницата. — Алтиарин, мисля да го сложим да си легне, както сложихме теб, когато дойде.
— Лерти, не мисля, че е разумно — възрази черният елф.