Лицето на силфа за миг се изкриви от гняв, но след това отново стана спокойно.
— Ти може и да си свободен, черни елфе, но той… — и Лихваря посочи Римиел — … не е. Убий ги, вампире.
Римиел усети да го обзема студен порив. Алтиарин бе с гръб към него и бе нащрек за силфа и чудовището му. Лерта беше зад него. Можеше да приключи с това.
Веднъж и завинаги.
И щеше да е свободен от прищевките на Лихваря.
Оголи зъбите си.
„Ти си свободен. Той няма власт над теб“ — долетяха тогава думите на Лерта в главата му. Той се обърна към нея и видя как очите й блестят. „Можеш да направиш това, което смяташ за редно.“
Той се обърна обратно към черния елф. Очите на Алтиарин шареха нервно между вампира и Леонций, който стоеше неподвижен, но готов за нападение. Досущ като черен океан, изтеглил се след отлив, но готов за новия прилив.
— Глух ли си, Римиел? — повиши глас Лихваря. — Убий ги. Давам ти силата. Няма да могат да те спрат. Убий ги.
Гласът на силфа бе напевен, хипнотичен. Вампирът усети как неутолима жажда се надига в гърлото му. От зъбите му излезе глухо ръмжене.
Алтиарин понечи да се извърне към него, но бе като в памук.
Само очите на Лерта блестяха.
„Ти си свободен.“
— Не — накрая каза с мъка вампирът.
— Не? — прошепна Лихваря невярващо, но след това на лицето му отново цъфна лукавата усмивка. — Хайде де, Римиел. Направи го заради думата си. Или дадената дума не значи нищо за теб?
Вампирът усети познатата жажда, ала този път тя нямаше власт над него.
Той бе по-силен отпреди.
— Отмъсти, Римиел! — внезапно изрева Лихваря в пристъп на ярост. — Виж проклетия елф, той е също като теб! Той има това, което на теб ти бе отнето! Той е измамил съдбата! Убий го! Изсмучи кръвта му!
Вампирът веднага разбра какво има предвид силфът. Наистина, Алтиарин бе като него, но не бяха успели да му отнемат Лерта.
Думите обаче имаха точно обратния ефект.
— Не — възрази той. — Няма. Точно защото той има това, което на мен ми бе отказано. Не съм толкова дребнав. Не съм… — думите долетяха интуитивно, макар Римиел да не знаеше защо ги казва. Вампирско шесто чувство? — Не съм като теб — завърши той.
Белокосият го изгледа смаяно. След това в очите му заблестя сляпа ярост.
— Не си. Наистина. Аз съм жив. А ти си мъртъв. Вие всички сте мъртви. Убий ги, Леонций!
Рицарят на Смъртта се спусна към тях, подобно на огромен таран, на приливна вълна, на вулкан от тъмнина.
Руните блестяха.
Римиел прочете в тях смъртта си. Но този път нямаше страх.
Той скочи елегантно към противника си, като котка. Прокълнатият Леонций замахна към него. Вампирът прескочи меча му и се озова на раменете му, след което започна да го удря с цялата си сила по шлема, по доспехите.
Разнесе се тътен като от барабани на настъпваща армия.
Но резултатът от ударите бе все едно човек да удря по камък.
Леонций разтърси рамене и Римиел падна от него като въшка. Изографисаният с руни меч се надигна.
И в този момент Алтиарин нападна рицаря, мушкайки с рапирата си, намирайки процепите в черните доспехи, размахвайки кинжала през отворите на шлема. Ловък воин с майсторство, недостижимо за човешко същество, той намери всички пролуки в защитата на Рицаря на Смъртта.
Но и рапирата, и кинжалът намираха само мрак.
А мракът бе неуязвим, гъст.
Нападенията сякаш само го засилиха.
Рицарят на Смъртта замахна с прокълнатия си меч и Алтиарин трябваше да отскочи назад, за да спаси живота си. Римиел застана до него, оголил зъби.
Вече не се боеше. Нищо друго нямаше значение, освен това, че ще умре свободен, а не длъжник.
Но все пак не искаше да допусне Лерта — момичето, което го бе освободило от робството на Лихваря — да умре. Беше му жал и за Алтиарин, който му напомни за него; за това, какъвто бе някога, когато се бе влюбил в Жийна. Заболя го, когато осъзна, че черният елф бе много по-храбър от него, че не бе избягал от Леонций.
Но сега той нямаше да бяга.
Рицарят на Смъртта пристъпи напред, вдигнал меча си.
Това бе краят.
И тогава и Римиел, и Алтиарин извикаха в хор: „НЕ!“, защото Лерта изскочи срещу огромното същество — една малка фигурка, като светулка, изправила се срещу тайфун от умрели есенни листа.