Ще бъдеш истински силф.
Как копнееше думите им да станат истина! Как искаше да са верни. Но не бяха. Той си оставаше недоразвит и недъгав, урод, недостоен да бъде част от тяхната раса. И тогава Сталкерът бе дошъл, о, да, и му бе обещал чудни неща, велики неща, беше му разкрил непознати гледки. Бе му дал сила, о, каква сила, силата на изпълнените обещания, силата на ненарушимите клетви, най-голямата сила. Беше поискал нещо дребно, какво ли бе то… какво ли бе то…
Силфът се опита да го скрие трескаво в ума си, но светлината от вещицата, ах, малката тъпа вещица, не си ли даваше сметка какво прави… светлината го разкри, извади го пред него, разтърси го.
Беше предал народа си. Беше предал страната си. Беше издал тайния път към Скритото царство на Сталкерите и те нахлуха с ордите си демони, като не пожалиха никого — ни жени, ни деца, ни старци. Оставиха само него — самотен, последен, заточен — да живее с черните елфи, прокълнат да дарява сила, която самият той никога няма да притежава, докато си остава едно малко, окаяно създание; недъгав урод, който искаше единствено да усеща шепота на листата и ромона на реката.
Сега можеше само да носи бремето на десетките обети, които му бяха давани.
Чу как някъде далеч Амрак’арр принася жертви на Рамкар-Дамн, онзи, който ражда, за да убива.
И заплака, ах, как заплака само, и скри лице в ноктите на рисовите лапи, опитвайки се да се издере от света.
Спокойно, спокойно, каза вещицата. Лечителката. Това е в миналото. Почини си, почини си, рече му тя и той усети празнотата, гладка, бяла и успокояваща, да го мами към себе си.
Върви там.
Върви.
Спи.
Силфът спря да плаче. Погледна към бялата светлина. Не надничаха ли оттам неговите близки? Силфите, които му обещаваха, че ще е голям и силен?
Той се шмугна към празнотата.
И заспа.
Така умря Последният силф.
Алтиарин усети разтърсващ допир и излезе от поредицата отвратителни видения за падението на силфския народ, хилядите жертви и нещастните длъжници. Видя Лерта до себе си, уморена както никога, със сенки под очите.
— Имам нужда от помощта ти — каза тя и приближи Римиел, който се гърчеше все по-слабо и по-слабо. Лечителката го докосна по гърдите и вампирът изплю белезникавата, гнусна кръв на Лихваря, след което отвори жадно уста.
— Има нужда от…
Но Алтиарин разбра и макар да не одобряваше вампира, си спомни, че някога и Крау не бе одобрявал него със същите основания. Ето защо подложи ръката си пред устата на вампира, който засмука, докато конвулсиите му не спряха.
— Достатъчно — меко каза Лерта и Римиел се откъсна с въздишка от омаломощения Алтиарин.
Вампирът се засмя.
— Винаги съм искал да узная какъв е вкусът на кръвта ви — каза той, след което се изправи. — Е, не е като на силфа.
И се засмя отново. Беше свободен, свободен!
— Какво стана с Древния? — попита Алтиарин.
— Освободих и него — въздъхна Лерта. — Той обаче не го понесе и умря.
Римиел плесна с ръце. Лерта го погледна накриво.
— Не знаете какъв е бил той.
— Аз знам — каза тихо Алтиарин и потръпна.
— Знаеш делата му — възрази Лерта. — Не е същото. Аз видях душата му. Той бе много по-окаян от вас, дори в най-тежките ви моменти.
— Може, Лерта — възрази черният елф, — ала той сам е направил изборите си и те са били погрешни. Не се обвинявай за смъртта му. Десетки създания сега са свободни.
— Включително и аз! — възкликна доволно Римиел и се усмихна свирепо. — Обичам ви, приятели!
— Приятели? — погледна го Алтиарин учудено, след което бавно кимна. — Да, предполагам, че вече сме приятели…
— И това не е малко — кимна Лерта. — В света има толкова много мрак. В нас има мрак. Но едно приятелство създава мъничко светлинна.
— Дори да е между вампир и черен елф — отвърнаха другите двама едновременно.
Тя се засмя тихо.
— Един въпрос? — попита черният елф. — След като можеш да лекуваш душевни рани, както и телесни…
Алтиарин се спря, замислен за това как той самият бе излекуван от собствените си терзания… За това как вампирът бе освободен от страха си, а рицарят на смъртта — от омразата си.
— Не можа ли да се справиш така и с инквизиторите? — попита той.
Лерта въздъхна.
— Не е толкова просто, скъпи — въздъхна тя. — Ти беше обвит в самообвинения, в рани, които успях да излекувам заедно с душевните ти, защото ти искаше, макар и подсъзнателно, да започнеш наново. Римиел — тя погледна към вампира — бе роб на страха и дълга си. Но вече сам се откъсваше от това. Трябваше му лек тласък. Леонций знаеше, че не е прав да обвинява вампира. Знаел го е още приживе, в първите минути на шок и ярост. Но омразата му не е позволила да си го признае. Аз просто я махнах.