Йети са създания, които са загадка дори за нашите уж премъдри и многознайни жреци. Някога бях чел едно древно съчинение в кралската библиотека, според което всички разумни раси по континента Тарр, който населявахме, бяха произлезли от един и същи животински вид, изгубен в мрака на изминалите векове. Ала докато хората, елфите и джуджетата избрали да се развият по пътя на разума и магията, Йети останали на животинско ниво, като развили само колосална сила и невероятна свирепост, благодарение на които да могат да оцелеят в обитаваните от тях непристъпни ледени върхари. Не мога да кажа дали това бе вярно, но е факт, че бях напълно изненадан, когато свирепото и грозно създание изскочи от преспите сред взрив от сняг. То бе високо поне четири метра и бе покрито с гъста бяла козина, а муцуната му потресе със своята свирепост дори черен елф като мен, израснал сред жестокостите на Иррхас-Аббат. Ръцете му бяха мускулести и по-дълги от краката, а възлестите му дебели пръсти завършваха със закривени черни нокти, по-широки от моята рапира и по-дълги от моя кинжал. Битката помежду ни беше тъй дълга, че някой от бардовете на краля би написал цяла балада за нея, която несъмнено щеше да достави удоволствие с кървавите си подробности на благородниците — за разлика от нашите светли братовчеди и човеците, ние обсипваме историите си с многобройни детайли за това колко и какви точно рани нанасяме на враговете си. А рани в моята битка имаше много. Спаси ме само фактът, че дългата ми рапира и острият ми кинжал са изковани от магьосник, и то от звезден метал, извлечен от метеорит, който рухна в залива до нашия град. Жреците ни го извлякоха с магия и направиха от него непобедими оръжия, които дариха на най-важните благородници, а моят баща го завеща на мен. Този метал бе тъй здрав, че успя да прониже гъстата козина и дебелата кожа на страховитото същество от планините, ала за да успея да направя това, се изложих на прекомерна близост до неговите чудовищни нокти и те на няколко пъти разкъсаха плътта ми, забивайки се дълбоко в моето леко, стегнато тяло. Затова, макар и накрая да убих Йети, в сърцето ми нямаше радост, тъй като усещах как животът ме напуска — усещах стомаха си като топка пламък и осъзнах, че ноктите на изчадието вероятно са разкъсали вътрешностите ми. Гърдите ми пък сякаш свиреха и от скромните си познания по анатомия се досетих, че са засегнати белите ми дробове.
Ето защо сега стоях облегнат на една черна скала, издигаща се подигравателно по голия хълм, в чието подножие бе посеченото от мен Йети. Оръжията ми бяха още в ръцете, ала нямах никакви сили да ги вдигна, дори някой да дойдеше наблизо. Дългата ми черна коса бе започнала да се заскрежава, а по острата ми брадичка капеше кръв от устата ми. Стана ми много студено, а после ме обхвана странна топлина. Усещах как животът ме напуска. Зачудих се дали жреците са прави и Рамкар-Дамн ще ме изпрати в пъкъла, при ужасния Кракен, в чиито пипала страдат грешниците, обидили боговете, или пък моите воински подвизи ще натежат на везните на боговете и ще бъда изпратен в Чудноомайните поля, чиито удоволствия надхвърлят дори откритото в нашия величествен град.
В тоя момент чух гласове. Като в просъница видях как към мен се приближават мъж и жена и по телосложението познах, че са човеци, тъй като бяха по-едри от моя вид — особено мъжът, чието лице бе обрасло със страшна черна брада; нещо, което бе невъзможно да се появи на лицето на елф. Мъжът изглеждаше гневен и свали секирата от рамото си, вероятно за да ме довърши. Опитах се да вдигна оръжията си, но можах само да изпъшкам, при което от устата ми се пророни още кръв. Жената вдигна ръка и започна да говори нещо умолително на мъжа. Не разбрах какво е това, тъй като, както казах, езикът на човеците ми е непознат, а и да го знаех, едва ли бих бил в състояние да позная думите дори на Епоса за Миракин, нашият най-велик герой — онзи, съсякъл Кралицата на Светлите Елфи в древните времена, когато Рамкар-Дамн лично бе обитавал континента Тарр и се бе опитал да го завладее, изковавайки корона от звезден метал, в която вложил тленната си сила.