Унесен в мисли, Глациус не забеляза, че с верния му кон бяха стигнали до Негуста Скоме — Гората на Черната Стомана. Гъстите корони на дърветата скриваха напълно бледата слънчева светлина, а в яките им дънери се трошаха и най-здравите брадви. Преди три години, тръгвайки на поход срещу Резуар, Глациус бе имал в тази гора премеждие с върколак и си напомни да бъде нащрек.
Пътеката се стесняваше все повече и повече — двама души мъчно биха се разминали. Горските исполини възправяха мълчаливо към небето корава снага, а наоколо цареше вечен сумрак. Единствено вездесъщият сняг, покриващ Нордола през цялата година, пречеше на чернотата да завладее всичко наоколо. Глациус язди, докато не прецени, че слънцето вече е залязло и може да нощува. Слезе от коня, разседла го, хапна надве-натри малко сушено месо и разпъна палатката около Айторен. Принцът предпочиташе да се топлят така — не му се рискуваше да пали огън, можеше да привлече някоя твар. Нахвърли сняг и начупени клони върху белия плат, след което палатката вече трудно се отличаваше от околния пейзаж, мушна се вътре при коня и не след дълго заспа.
Спа малко или много; не можа да прецени. Събуди го едва доловимо хруптене в снега — някой се приближаваше. Затаил дъх, принцът тихо извади Валкемор от ножницата и положи успокоително длан на муцуната на Айторен.
Пред палатката стояха две ниски същества със зелена кожа и свински уши, облечени в бели вълнени дрехи. Островърхи стоманени шлемове красяха главите им, а в ръцете си стискаха къси мечове.
— Тоя проклет човек сякаш е литнал някъде, Певуор! — изплю се в снега единият гоблин.
— Прав си, Тонмен — съгласи се другият. — Следите му свършват точно тук. Къде ли се е дянал?
Глациус изруга мислено — бе забравил да заличи дирите си.
— Бре, че късмет — въздъхна Тонмен и клекна, мъчейки се да различи нещо в снега. — Беше добре облечен, сигурно е мъкнел бая пари със себе си…
— Не се коси, братко — подметна Певуор и се облегна на „купчината“ сняг. — Ще го намерим, ще му прережем гърлото и дънцето на кесийката, пък ще си отворим най-после мечтаната кръчма в Селисет и тогава…
Звук като от изпукала съчка накара Тонмен да скочи на крака, готов за бой. От гърдите на приятеля му стърчеше окървавено острие. Певуор се свлече настрани, без да успее да довърши мисълта си, а едно рязко движение отметна снега и клоните, разкривайки палатката и скритите вътре човек и кон.
Тонмен зяпна изцъклен. Пред него стоеше мъж, облечен в черни кожени дрехи и наметнат с черна пелерина. Кожени накитници с шипове пазеха ръцете му от китките чак до лактите, високите ботуши бяха подсилени със стоманени халки. От качулката се подаваха немирни кичури с цвета на околния сняг, а кристалносините му очи искряха като две сияйни звезди, смразявайки всекиго, осмелил се да ги погледне. В десницата си стискаше острие, чийто ефес бе оформен като преплитащи се гаргойли. Валкемор — Меча на Белия Мрак. Нямаше съмнение кой бе човекът, който с Певуор толкова глупаво преследваха вече половин ден.
— Принц Глациус! — едва успя да каже разтреперан гоблинът.
Последва замах и крадливото създание отхвърча настрани с разсечена гръд. Дишането му спря, а погледът стана стъклен — вече бе мъртъв. Принцът прибра палатката, оседла Айторен и го яхна. После щяха да си доспят.
След малко до труповете на двата гоблина се появиха малки бели космати същества с остри зъбки.
Плахите слънчеви лъчи успяха да събудят принца, дремещ на гърба на коня си. Той примижа, разкърши се и хвърли поглед наоколо. Бяха излезли от Негуста Скоме и в далечината вече се различаваха крепостните стени на Валкит. Наоколо всичко бе тиха снежна пустиня — сияйна белота без нито едно дръвче или възвишение. Глациус измъкна от единия джоб на седлото парче сухар и го загриза. Около обяд би трябвало да пристигне в града и там вече щеше да се нахрани като хората.