Капитанът си беше вкъщи и посрещна принца с потъмняло от мъка лице — преди няколко дни съпругата му се бе споминала от невярна болест. Той прие съболезнованията на своя княз и го въведе в кухнята, където с глух глас започна да го въвежда в тайните на Валкит. За изминалите три години нещата не се бяха променили кой знае колко — бяха сменили продажния кмет с нов, който засега се справяше далеч по-добре. Учудващо: бяха дошли и се заселили няколко семейства от Сидела, които съжителстваха мирно и тихо с останалото население — нито намек за омразата, насадена и в двете страни за толкова години война. Градът като цяло се развиваше — жителите му печелеха добре, внасяха си съвестно данъците, престъпленията бяха намалени до минимум. Единственият проблем бяха редките набези на същества от Бездната, но това бе нещо, от което страдаше цялото кралство и засега по въпроса не можеше да се направи нищо.
Единственият светъл лъч в живота на капитана бе малката му дъщеричка Дати, която постоянно подскачаше наоколо, без да изпуска от ръчичките си своята любима кукла. Принцът й даде една медна монета да си купи бонбони, което директно я изстреля на седмото небе от щастие. Кадж попита престолонаследника какво го води насам, на което последният отговори уклончиво, че е просто на обиколка. Капитанът разбра, и повече не попита.
Глациус не усети как денят се изтърколи в разговори и в града се възцари мрак. Той учтиво отказа предложението на Кадж да пренощува в дома му — не искаше да се натрапва на мъката на стария бащин приятел. Кадж го изпрати, прегърна го и му заръча да предаде много поздрави на крал Фрайм. После дяволито му смигна и попита баща му все още ли има навика да се открива отляво, когато се дуелира. Глациус се засмя и отвърна, че все още не е успял да се отърве от този недостатък.
Сърдечно се разделиха и принцът подкара Айторен из мрака на града. Едва сега си даде сметка колко е гладен — освен сутрешния сухар и няколко курабии, които хапна у Кадж не бе ял нищо друго. Червата му ръмжаха като сърдит орк и Глациус отби в първата странноприемница. Оказа се „Зеленият Глиган“.
Принцът се поколеба за миг, спомняйки си преди години схватката с бармана, който умееше да се превръща на глиган. Огромен, свиреп и зелен — оттам идваше и името на хана. Един от моментите в живота му, когато Глациус наистина се размина на косъм. После махна с ръка и бутна вратата. Какво толкова — нали вече го бе победил?
Отвътре го блъсна горещина, смехове и миризма на печено. Принцът си проправи път между дървените маси и се озова на бара. Ханджията се обърна и го изгледа подозрително. Беше не по-стар от принца, с къдрави черни коси и обеца на ухото.
— Искам стая за през нощта, гореща вана, вечеря, грижи за коня ми и закуска утре сутринта — изброи Глациус.
— Пет сребърника — нехайно отвърна бармана и продължи да подсушава чашите си.
Принцът вдигна глава и се втренчи в него. Ханджията го позна, но издържа смело погледа. Въпреки че Фрайм изрично бе постановил членовете на кралското семейство да не се ползват с по-големи привилегии от обикновеното население, в нордолските странноприемници имаше неписан закон: кралят и принцът преспиват и се хранят безплатно. А неписаните закони се спазват къде-къде от писаните.
— Пет сребърника — повтори настоятелно собственикът, вторачен в принца с неподправена неприязън.
Явно тук щеше да се направи изключение. Глациус нямаше сили и желание да спори, затова отброи исканата сума и се качи в покоите си.
След като се изкъпа и смени дрехите си, принцът запаса меча и преметна през рамо торбата от Дарагон. Това бяха двете неща, с които не се разделяше никога. Слезе да вечеря, без да сваля качулката от главата си — само това му липсваше, да го наобиколят една камара подпийнали мъже, да го засипят с въпроси и похвали, а утре, като си тръгне, да го изпроводят с радостна глъчка цяла върволица жени и деца, та чак до крепостните стени. Не, благодаря — принцът искаше просто да се нахрани и наспи. Нищо повече.
Избра си закътана масичка в тъмен ъгъл и направи знак на ханджията. Последният едвам се довлече. Той тръсна подноса с печено пиле, зеленчуци и хляб пред Глациус, бутна му и халба бира, врътна се на пета и отиде зад бара. Принцът реши първо да отдаде дължимото на стомаха си и закърши късове димящо месо. Щом се нахранеше, щеше да отдаде и дължимото на честта си и да поиска обяснение от този младеж защо се държи така.