— Младежи, сега я втасахме — мрачно се обади джуджето.
— Не съвсем — отвърна Глациус.
Принцът извади меча от ножницата и здраво го стисна. Елфът позна острието и ахна:
— Валкемор!
Глациус не губи време, а нададе бойния си вик:
— Лай мен винде скелта рата!1
Мечът избухна в ослепителна експлозия и Белия Мрак заля всемира.
За пръв път елфа, джуджето и мулдовете попадаха в капана на една от най-могъщите магии на Марден. Всичко около тях потъна в бяла, гъста като мляко мъгла, из която не се виждаше нищо. Влязъл в Белия Мрак, човек биваше напълно дезориентиран и се придвижваше бавно, пипнешком, като слепец. Но не и принц Глациус.
Елфът и джуджето благоразумно решиха да останат на място. Макар и едва доловими, те чуваха удари на стомана в плът и предсмъртни крясъци. Магията започна да губи сила и малко по малко гъстата млечна мъгла се разсея.
Изправен сред камари от трупове, Глациус дишаше тежко, забил поглед в земята. Това не бе битка, а клане. От Валкемор се точеше тънка рубинена струйка и бавно попиваше в снега. Спътниците му предпазливо се приближиха, но принцът им махна с ръка.
— Спокойно, ефектът премина. Е, да се запознаем! — помъчи се да се усмихне той. — Аз съм Глациус, принц на Нордола.
Елфът протегна ласкаво ръце с обърнати нагоре длани — типичният поздрав за неговия народ.
— Аз съм Елтар, воин от свитата на Кейда — кралица на Маалтия, страната на елфите.
Джуджето на свой ред награби десницата на Глациус и здраво я раздруса. Принцът тихо изохка.
— А аз съм Кааверг, поборник на Каагас — господар на Йордеген, земята на джуджетата! Страхотно се биеш момко, моите поздравления!
Глациус се почувства поласкан — подобна похвала от устата на джудже значеше наистина много. Кааверг обаче го поохлади:
— Абе, ще те видим как се справяш без магия, ама нейсе… Да тръгваме, младежи! Следваща спирка — Исокер!
Глациус и Елтар размениха погледи. Последният вдигна примирено ръце и извинително се усмихна.
Вратите на „Пияният Шопар“ се отвориха с протяжно скърцане и пропуснаха в най-големият хан на Исокер трима души: елф, джудже и човек, криещ лицето си под черна качулка. Те бързо си проправиха път до единствената свободна маса благодарение на войнствения вид на Кааверг — никой не искаше да се пречка на джуджето. Поръчаха си ядене и пиене и се заприказваха.
— Е, разправяйте. Какво ви води в моята страна? — усмихна се Глациус.
— Всъщност, не идваме в Нордола, просто минаваме през нея — уточни Елтар.
— Отиваме на поклонение във Верден — добави джуджето.
Принцът кимна и мрачно отпи от халбата си. Магът Резуар бе привлякъл в армията си отцепници от народите на елфите и джуджетата, след което беше покварил техните души и сърца. Злото бе плувнало в очите на войниците му и мрак бе плъзнал по телата им, превръщайки ги в изкривени копия на личностите им. Глациус уби коварния магьосник, което автоматично доведе до смъртта на цялата му страховита войска. Оттогава всяка година от земите на Древните Народи към Верден тръгваха пратеници, които оплакваха злочестата участ на своите сънародници, поели по пътя на злото.
— А ти накъде си тръгнал, ако не е тайна? — попита Елтар.
— Запътил съм се към Кувеил, Леденото Езеро — отвърна Глациус.
— И какво ще търсиш там? — сръбна джуджето от халбата си. — Някой незнаен звяр за убиване?
Принцът се засмя.
— Не точно. Тръгнал съм да си търся жена.
Кааверг се задави, а елфът ахна и зарадвано плесна с ръце.
— Но това е чудесно, принце! Така се радвам за теб! Това е благородна мисия…
— Момче, ти полудя ли? — успя да си поеме дъх Кааверг. — Ще се жениш? Ха! И каква е причината за тази височайша глупост?
— Баща ми е доста стар и скоро аз ще стана крал на Нордола — търпеливо обясни Глациус. — Трябва да осигуря наследник за трона. Такива са правилата откак свят светува. Затова сега си търся достойна спътница в живота.
— Любовта между мъж и жена е най-красивото нещо под небето — замечтано се обади Елтар. — Две всеотдайни души, сплетени в неразривния пръстен на вечната обич, не можещи един без друг, привързани завинаги заедно…
— Горкото хлапе, ако знае какво го чака — мърмореше си джуджето под нос. — Жалко за бойните му умения и хубавия меч. Ще му се прииска да не го бе правил, когато куп ревливи сополанковци залазят из къщата и започнат да цапат навсякъде…