— Кааверг! — скара му се възмутено елфът. — Не така!
— Извинявай принце, поувлякох се — смотолеви джуджето. — Просто не ги разбирам тия любовните неща, какво да правя. Дай ми на мен да ям, да пия и да се бия, тези три работи умея само.
Глациус целият се тресеше от кикот, забавлявайки се искрено с двамата си спътници и го успокои:
— Не се притеснявай, няма нищо. Това е просто естественият ход на живота.
— А защо си търсиш жена точно при Леденото Езеро? — попита Елтар.
Принц Глациус допи халбата си, махна за нова и започна да разказва:
— Преди може би десетина дни в двореца се появи скитащ шут. Такива рядко се вясват тъдява, но този бе някак си… различен. Облечен изцяло в дрехи на червени и черни карета, той сякаш увличаше покрай себе си всичко и всички. Следвайки песента на звънчетата от шапката му, подир него като хипнотизирани вървяха и хора, и животни. Представи се като Ромус Странстващия и започна да изнася своето великолепно представление. Целият персонал на замъка се струпа в Голямата Зала да го гледа. А той нямаше умора — разказваше смешни истории, премяташе се насам-натам, шегуваше се, жонглираше… Бе най-доброто забавление, на което някога съм присъствал, и баща ми съвсем заслужено му връчи пълна кесия.
Глациус въздъхна.
— Накрая за сбогуване изпя една песен, която се заби необратимо в съзнанието ми и все още мога да я повторя дума по дума. Разказваше се за една неописуемо красива девойка, която от години живее в Торнет Хатсен Рале — Кулата на Хилядата Лъчи. Жертва на зла магия, тя крее на върха на кулата, която се издига в средата на Леденото Езеро, и чака своя принц да я освободи…
Елфът и джуджето слушаха, изцяло погълнати от историята. Принцът ровичкаше из чинията си без апетит.
— Оттогава не мога да спя като хората. Всяка нощ сънувам кулата, а през деня не мога да мисля за нищо друго. Накрая поисках от баща ми позволение да отида при езерото и да открия какво ми е приготвила съдбата. Той се съгласи и ето ме тук.
Кааверг и Елтар размениха погледи.
— Какво има? — не разбра принцът.
Елтар се усмихна ласкаво.
— Ако нямаш нищо против, ще те придружим в твоето пътешествие.
— Ами, по принцип нямам нищо против — изненада се принцът, — но няма ли да ви забавя, или нещо такова…
— Ние имаме дълг към теб — продължи елфът. — Ти спаси живота ни, спаси и нашата мисия. Сега на свой ред трябва да ти се отблагодарим.
— Е, не искам да се чувствате задължени — вдигна отбранително ръце Глациус. — Ще се справя и сам…
— Такива са правилата на Древните Народи, момче — тежко изрече джуджето. — В противен случай ще се обезчестим. Не можеш да ни откажеш.
Кааверг замахна и улучи с чука си последния немъртъв воин право в гърдите. Той се пръсна на кости и парчета ръждиво желязо, превръщайки се най-накрая в мъртвец.
— Тия ходещи кокали откъде се взеха бе? — изсумтя джуджето.
Глациус и Елтар поклатиха изумено глави. Тримата бяха напуснали Исокер преди няколко часа и тъкмо навлизаха в Гинкутските Възвишения, когато изведнъж съзряха странна процесия. Право срещу тях вървяха четворица немъртви воини… Някога смели рицари, загинали по бойните полета, а сега ужасяващи същества без грам плът по своите кости. Съживени от незнайна магия, те мъкнеха с дрънчене ръждивите си доспехи и приближаваха все повече и повече, оставяйки неравна диря по снега. В дъната на празните им очни кухини искреше синкава светлина. Първият тържествено носеше странна хоругва от бял плат със златотъкани неразбираеми символи, а другите покорно го следваха.
Джуджето измъкна два чука и без да издаде звук пришпори коня си. Елфът и принцът само успяха безмълвно да зяпнат — за броени мигове спътника им натроши ходещите скелети като сухи клечки и ги разпиля по белия сняг. Дори не можаха да извадят оръжията си, а синкавата светлина в кухите им очи угасна.
Кааверг слезе от коня и клекна до няколко парчета. Бръкна сред костите и извади от тях натъпкана кесия. Развърза я и златото в нея засия, придърпвайки към себе си алчния поглед на джуджето. Елтар на свой ред скочи на земята, взе един от мечовете на немъртвите и го измъкна от ножницата. Красива, дълга сабя със златна дръжка във формата на еленова глава. По острието на старонордолски бе написано името й — Гулдехир. Нямаше нищо общо с останалите ръждиви железа.