Двамата човеци повишиха гласове, ала аз не можах да изслушам спора им. Ненадейно ме налегна страшна умора и над очите ми се спусна погребалното покривало на съня.
За голямо мое учудване след известно време се свестих и установих, че не съм в Дул-Киринла — залата, в която боговете произнасят своите присъди. Над мен не стояха Сталкерите на Мрака, древните служители на Рамкар-Дамн, които някога бяха управлявали нашия народ, преди Далкул, проклетият герой на джуджетата, да унищожи звездната корона. Според поверията днес те съдели воините на черните елфи във величествена зала от абанос и обсидиан. Ала аз не бях в такава зала. На първо време можех да кажа, че съм в нещо като колиба от здраво дърво, разположен на меко и удобно легло. Някой бе превързал раните ми и усещах аромата на различни лековити билки, които и нашите жреци използваха, макар и култивирани, докато тези най-вероятно бяха диви. Беше ми топло и приятно, което навярно се дължеше на огъня, напален в една масивна желязна печка, както и на плътната завивка, с която ме бяха наметнали.
Понечих да стана, ала щом го направих, отново усетих болки да пронизват цялото ми тяло, ето защо простенах и отново се отпуснах. Над мен се появи фигурата на жена и аз предположих, че тя е същата като онази, която бе убедила брадваря да не отнеме живота ми на онзи леден хребет. Ала щом тя застана над мен и съумях да видя лицето й добре, устата ми зяпна.
Тази жена очевидно бе човек, тъй като кожата й не беше тъй бледа като моята, ушите й не бяха заострени, а веждите й не се спускаха извити над очите, но въпреки това приликите с моята Лертиена бяха невероятни. Същата гъста, черна коса, в която ти идеше да се заровиш, същите сочни, плътни устни… и това, което бе най-особено и странно — същият умен, разбиращ поглед, който сякаш те предразполагаше да се довериш на личността пред теб.
— Коя си ти? — успях само да промълвя, ала жената поклати глава и започна да ми говори нещо на нейния си неразбираем език. Аз отново понечих да стана, при все болките, ала тя сложи ръка на гърдите ми и ме побутна назад. Толкова бях отслабнал от битката си с Йети, че нямах друг избор, освен да се подчиня — тя ме надви така, както човек би надвил домашна котка.
Жената се отдалечи от мен и аз я проследих с поглед. Тя отиде до голямата желязна печка, откъдето донесе дървена купа с нещо, което миришеше вкусно. Това ми се стори странно, тъй като в Града на Странните Удоволствия ние, черните елфи, ядяхме само най-отбрани и фини храни — раци и омари, сьомги, октоподи и калмари, миди. За нас зеленчуковата диета на светлите ни събратя и грубите ястия на хората ни се виждаха селски и просташки. Ала въпреки това устата ми се напълни със слюнка при аромата на топлата супа. За трети път понечих да стана и да взема храната, но този път главата ми се замая и бях принуден отново да се отпусна назад. Странната жена приседна до мен и започна да ми подава лъжица след лъжица със супа, която преглъщах трудно, макар и с апетит. Накрая усетих как в тялото ми се разлива приятна топлина. Исках да й благодаря, обаче в нашия език нямаше такава дума… а и да имаше, тя нямаше да я разбере. Унесен в тези мисли, не усетих кога заспах отново.
По-късно се събудих отново. Наоколо бе по-тъмно, а огънят от печката хвърляше по-силни отблясъци, поради което разсъдих, че е станало вечер. Чуваха се шумове от прибори. Понечих да повдигна глава и този път успях да го направя. Моята спасителка стоеше на масата, а срещу нея се бе разположил брадатият мъж. Той забеляза движението ми и се намръщи свирепо, след което промърмори нещо под носа си. Жената му се скара и пристъпи към мен, отново с порция супа в ръце. Този път успях да си я взема сам и я изядох със собствени усилия, макар че това сериозно ме измори. Не ми се спеше обаче, затова останах отпуснат на леглото. Брадатият промърмори нещо отстрани и продължи да се храни на масата.
Младата жена седна на леглото до мен и се посочи с пръст.
— Лерта — каза тя.
Изтръпнах. Как бе възможно тази жена да има име, което толкова напомня това на някогашната ми любима, и в същото време да прилича тъй силно на нея? Тоя въпрос ме изпълни с невъобразимо любопитство.