— Ти… ти… ти… Долен гущер такъв!
Рефлексите й за пореден път я спасиха, този път от овъгляване. Случиха се няколко неща едновременно: стреснат от неочакваната й поява, змеят скочи на крака и избълва огнена струя в нейната посока; тя загуби равновесие, изпищя и цопна във водата; той се сепна още веднъж, дръпна се рязко, удари палеца на крака си и пльосна до нея, при което изплиска почти цялата вода от импровизираната си вана.
Малко по-късно тя с наслаждение дооглозгваше парче от ужасно вкусната си пилешка кълка (поне се надяваше да е пилешка) и отпиваше от резливото медночервено вино, каквото нямаха дори и в двореца. Изпитваше невероятно облекчение, защото — вместо да я направи на въгленче — той внимателно я бе измъкнал с нокът от водата. После я отнесе в пещерата, напали й огън да се изсуши и дори й предложи вечеря. Най-неочакваното от всичко обаче бе, че съсредоточено и търпеливо изслуша целия й объркан разказ.
— Значи си дошла да ме убиеш, така ли?
— Никого нямам намерение да уби… — изфъфли тя възмутено с пълна уста, но този път той не я остави да довърши:
— Защото, нали забеляза — нямам нищо общо с пресъхването на реката. Нито със замръзването й, впрочем. Признавам, че някога гонех и изпарявах облаци, за да си упражнявам мерника — но отдавна не го правя. Нито съм виновен за сушата, нито съм докарал зимата!
Ръката й застина пред устата и тлъста капка мазнина падна върху многострадалната й нощница.
— Зимата?!
Трябваха й няколко минути и безброй въпроси, но дори след тях й беше трудно да приеме чутото: че за краткото време, което бе прекарала в сиво-бялото царство на студа и леда, зимата бе превзела собствения й свят. Беше се развилняла, преждевременна и люта — зима, каквато дори старците не помнеха. Народът й умираше от студ и глад. Хамбарите бяха празни, дърветата замръзваха и се пукаха, под снежната покривка не спяха семена.
Скочи на крака. Не можеше да губи повече време тук, не можеше да остави нещата така. Не бе поела на това пътуване с ясен план, но все пак имаше нещо предвид… затова се обърна към Снуг и го помоли за онова, за което всъщност бе дошла:
— Можеш ли да ме върнеш обратно?
Бе дълбока, безлунна нощ, когато пристигнаха — което бе добре, защото едва ли щяха да предизвикат само удивени погледи, когато се приземиха върху покрива на двореца. Ако можеше да съди по крясъците на стражата, нямаше да е приятно преживяване.
Не че ги обвиняваше де. Когато Снуг за първи път се изправи в цял ръст и тя видя разперените му криле, й се прииска да хукне да се спасява с бягство. Гледката не беше просто внушителна. Той бе огромен, извисяваше се на поне дванайсет стъпки, без да броим опашката, а размахът на крилете му спокойно би могъл да събори някоя обикновена къща.
Всъщност обаче бе внимателен, намести я грижливо на врата си и се постара да не счупи нищо, когато кацна. Докато летеше, държеше главата си високо вдигната, за да й пази завет. Сега Тарина побърза да се смъкне от шията му и да пресрещне стражите, преди да са вдигнали на крак всичко живо.
Не изчака да съобщят за завръщането й, а направо се втурна към покоите на майка си. Не се учуди, че я заварва будна и облечена — ако можеше да съди по малкото, което бе видяла по пътя си насам, положението бе наистина сериозно. Особено я бе стреснала гледката на глутница вълци, която без никакъв страх нахлу в едно малко селце, сдави кучетата на овчарите и отнесе половината стадо пред ужасените погледи на стопаните.
Майка й бе потънала в дълбок разговор с Исха, съветничката си. При вида им, Тарина си отдъхна с облекчение. Трите щяха да измислят нещо, сигурна бе в това.
Обаче утрото настъпи, а те не бяха открили начин за спасение, макар да говориха цяла нощ. След първоначалните приветствени възклицания, Тарина започна да разказва — за ледената пустиня и вещицата на Северния вятър, за дългото пътуване на гърба на горския дух и за странните създания, които срещнаха по пътя си, и най-накрая — за златния змей Снуг, който нямаше вина нито за сушата, нито за зимата. Докато говореше, майка й не спря да ахка и охка — такава си бе тя, майка й — но Исха слушаше мълчаливо. Накрая зададе само един въпрос:
— Какво направи с даровете, които ти дадоха спасените от теб същества?
Когато чу отговора, лицето й помръкна, но пак премълча. Тарина се опита да я разведри, като й показа воала, който бе задържала. Възрастната жена го пое, вгледа се в красивите му дипли и промълви само: