— Хубаво е… но няма да е достатъчно.
Трети ден всички жени в замъка (а и част от мъжете) крояха и шиеха дрехи, а ефирната материя на воала не свършваше. Тарина започваше да си мисли, че е допуснала грешка… възможно бе да е сбъркала, когато се отказа от онези предмети.
Трето утро подред посрещаше, зъзнейки, на върха на най-високата кула. За трети път се взираше напрегнато в небето и търсеше с поглед слънцето, но не го съзираше. Това утро обаче бе различно.
Върна се Снуг.
Забеляза отдалеч блясъка на златните му люспи, който все повече се усилваше. Почувства се необичайно радостна. Не би стигнала така далеч да твърди, че е заради него, но бе приятно да го види.
Змеят направи няколко кръга около замъка и накрая кацна върху наклонения покрив току до нея. Разтвори паст и от нея изпадна нещо черно, космато и треперещо. Тарина се надвеси над перилата, ужасена. Едва бе успяла да разпознае в жалката, тресяща се купчина Пук — толкова бе изпосталял и проскубан. Снуг протегна ноктеста лапа и го спря, преди да се е търколил от покрива, като пътьом изсъска едно ядно: „Мразя псета!“.
— Хей, донеси го тук! Дай го тук веднага!
Змеят притвори презрително само едното си око — сякаш искаше да намекне, че не е домашно куче, което носи неща по поръчка — но после все пак се подчини. Тарина се приведе и започна да разтрива треперещото същество в краката си, а Снуг ги наблюдаваше снизходително, но и леко — може и да си бе въобразила — ревниво. Скочи, за да вземе кърпа, обаче на прага я спря немощното скимтене на горския дух:
— Взех ги, г-р-р… обр-ратно… да вър-рна… Кр-рих се и бягах, гр-рр…
А когато се помести, под тялото му тя видя белезникавото зърно, приличащо на яйце, и съсухрения змийски зъб.
Изминаха още пет дни.
Пук се възстановяваше с изненадваща скорост, предвид преживяното. От разказа му, макар и несвързан, тя схвана голяма част от случилото се. Той се върнал при господарката си и й отнесъл, както му било поръчано, взетите от Тарина дарове. После обаче станало нещо (не се разбра какво точно, защото думите се изгубиха в сумтене и ръмжене, но явно му бяха отказали обещано възнаграждение). Така че издебнал Фей, отмъкнал ги зад гърба й и хукнал към принцесата, преследван по петите от глутница горски и планински духове. Малко преди да стигне замъка, бил нападнат от чудовище (и хвърли злобен поглед към змея, който невинно примигна със зелените си очи), което го грабнало и…
Да, Тарина нямаше нужда от повече обяснения, всичко бе ясно. А и Снуг потвърди, макар от негова гледна точка нещата да звучаха по-различно. Тя заподозря, че ако миризмата й не се бе запазила по козината на Пук, нямаше никога повече да чуе за горския дух. В крайна сметка, змеят недвусмислено бе показал, че мрази всичко, което дори бегло напомня за куче. Даже в момента вероятно преследваше глутниците вълци наоколо.
Това обаче бяха маловажни подробности. Важното бе друго.
Когато се бе втурнала при Исха, понесла зърното и зъба, не бе изпитвала особено доверие в магическите им способности. Не повярва в тях нито когато видя как светна лицето на съветничката, нито когато тя я повлече навън и й нареди веднага да засади зърното направо в коравата заледена земя. Просто го пусна в изкопаната с труд дупка и го забрави.
На другата сутрин обаче, когато излезе на площадката на любимата си кула, не можа да повярва на очите си. Цялата замръзнала, покрита с лед и сняг градина на замъка, бе потънала в зеленина. Нежни фини стръкове се огъваха под напора на вятъра, но не се пречупваха. До вечерта се наляха с тежки златисти класове, готови за прибиране.
И докато Тарина невярващо притичваше между тях, Исха пое нещата в свои ръце — нареди да ги ожънат и овършеят, а после да засадят събраното на полето край замъка. После още веднъж и още веднъж, а след три дни вече можеха да отделят жито и за хляб.
Усещаше надеждата, която се пробуждаше у хората заедно с меката зеленина, която сякаш носеше обещание за пролет.
На петия ден обаче се случи нещастието.
Трябваше да знае, че е прекалено лесно и хубаво, за да продължи.
Когато за пети път след онова най-първо утро излезе и се облегна на перилата, за да се порадва на прекрасния зелен цвят, който значеше спасение, застина ужасена. Зави й се свят и й се стори, че полита надолу, към почернялата земя. Снегът отново бе превзел всичко, покрит с мъртви, сгърчени и потъмнели растения, попарени от неизвестна зла болест.