Петър Бобев
Мечът на Атила
„Като напълвал кесии със златни и сребърни пари, (хан Тервел) ги раздавал на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.“
Преданието
Хан ювиги Исперих, син на Тангра-Небето и на Земята, поставен да властвува над поверения му народ от Слънцето и Луната, велик първожрец и прорицател, когото Тангра е осенил с дарбата да чете бъдещето, беше събрал своите хранени хора на царско угощение в аула си — хем да ги нагости щедро, по хански, хем да чуе какво мислят най-мъдрите и най-добрите от боилите му.
А длъжен беше да ги чуе, макар че негова щеше да бъде последната дума, след като преценеше какво са му казали смъртните хора и след като изслушаше волята на бога.
Важно решение му предстоеше, тежко, съдбовно. От него зависеше и бъднината на народа му, и бъднината на рода му Дуло, та и неговата собствена бъднина. Премереше ли неправилно, не успееше ли да разгадае вярно божествената воля — това значеше край на рода му, на народа му. И най-първо негов край. Недостоен хан, който не умее да предвижда бъдещето и да побеждава, няма право да владее Светената чаша на Тангра. Жреците и боилите ще побързат да го изпроводят в отвъдния свят с помощта на копринено въже, без проливане на кръв, тъй като ханската кръв е свещена.
Исперих, както се полага, седеше отделно от другите върху малък каменен подиум, застлан с пъстри български китеници, седнал на покрития с лъвска кожа стол пред широка маса, отрупана с ястия. Невисок, но широкоплещест и мускулест, с мургаво, обрулено от слънце и вятър лице, с вече посребрена брада, с орлов нос и стоманено-сиви очи, почти скрити под нависналите гъсти вежди, той сякаш бе забравил къде и защо е събрал тия люде около себе си.
Боилите, хранените му хора, пък бяха заели ниските столчета до кръглите софри около него в търпеливо очакване, без да посегнат към гозбите, без да промълвят ни дума. Тук бяха събрани първите, най-личните ратници, представители на всички родове: начело канар тикинът, младият наследник на ханството, Тервел от царския род Дуло; кавханът Умар, вторият по сила след хана; ичиргу боилът Сивар от рода Угаин, богатур боилът Окорс от Цакагар, зара тарканът Охсун от Киригир, Ослан от Ерагар, тарканът Баян от Кувиар, Орхан от Ермиар и останалите вътрешни и външни боили, един от друг по-знатни и по-властни.
Облечени в къси, препасани с бели ширити кафтани, от които се подаваха извезаните им ризи, с тесни гащи, натикани в жълти чизми, без ризници и шлемове, само с по една сабя на кръста, отрупани с гривни, пръстени и огърлици, гологлави, те сега съвсем не приличаха на страшните воини, които вдъхваха ужас у съседите си. Бяха различни по ръст и по изглед. Едни високи, други ниски и набити, кестеняви или чернокоси, с прави носове или сплескани, с присвити монголски клепачи или с широко отворени очи като сланините. Затова и те самите се наричаха „българи“, което на техния тюркски език значеше „смесени“.
Приличаха си по едно — по склонността си да се кипрят със злато и по обръснатите си темета, на които бяха оставили косите си на плитки само отзад. По прастар български обичай челата им бяха сплескани от нарочните превръзки, с които ги пристягаха още като пеленачета, за да изразят и с външност знатния им произход.
Същото сплескано чело имаше и ханът. Само че при него то не личеше така явно, прикрито от буйната му коса. В цялото ханство единствен той има право да си пуска коса. Боилите и дребните благородници багаините я бръснат наполовина, а простият народ — изцяло. Затова и ромейците понякога на присмех вместо „българи“ казваха „бръснатите“.
Ханът внезапно тръсна, глава, сякаш чак сега се бе сетил какво му предстои. Той напъна мускулестите си ръце, препасани над китките с навити златни гривни, и разкъса поставения върху златен поднос печен глиган.
Един подир друг боилите пристъпваха към него поред, по сан и възраст, начело с канар тикина, да получат от господарската ръка полагаемия им се къс месо. Нали бяха „хранени хора“? Така, с тоя ритуал, те потвърждаваха, че наистина зависят изцяло от неговата воля.
Тогава ги обходиха виночерпците с големите лъскави български стомни — тъмнокафяви с черни ивици, дето никой друг народ не ги прави. Започнаха, то се знае, от хана, напълниха ханската му чаша, знак на ханска власт и могъщество. После, все така поред, обиколиха останалите.
Не бяха преполовили още виното си, когато ханът положи шумно своята чаша върху масата. Боилите вдигнаха към него очи.
И той се обърна към тях:
— Е, мои хранени хора! Изтекоха трите дена, що ви бяха нужни да размислите, да се посъветвате насаме със себе си какво да сторим и как да отговорим на императора. Да приемем ли предложението му? Да му се подчиним ли и срещу злато да се бием там, където той ни прати, да се заселим там, където той ни отреди? Казвайте, пък аз ще слушам. А сетне ще се обърна към Тангра за неговия съвет… Хайде да чуем най-първо таркан Баяна!