На заранта, още по тъмно, та колко са есенните дни, потеглиха отново. На юг, ведно с отлитащите орляци. Отново поред на веслата. Свикнали бяха отдавна едни с други българи и славини. И в мир, и в битки. Толкова плячка бяха награбили в съюзни набези. Та и по море — със славянските еднодръвки.
От тогава има-няма пет български годишни цикъла. И не друго, Константинопола бяха обсадили. Аварите — по суша, българи и славини — по море. Воювали бяха заедно, още дълго все тъй заедно щяха да воюват.
Кога наближиха Томи — яката твърдина, дето все още се удържаха с последни сили ромеите, отбиха вляво, навътре в морето, да ги не видят стражниците, да ги не срещне случаен кораб.
Сетне пак свърнаха към брега.
Вече се смрачаваше, когато съзряха в избистрения предзалезен небосвод проточеното в морето черно очертание на скалистия нос.
Вдясно брегът, обрасъл с омотани в повет гъсти гори, се издигаше все по-стръмен, по-насечен, надупчен с пещери и ями, нащърбен от хилядолетната борба на морето със сушата в безброй заливчета, островчета и подводни скали, в които се пенеха вълните.
Загледани в помръкващата вода да не се нанижат върху някой коварен риф, лодкарите късно забелязаха измъкналите се иззад каменната грамада на Акра дромони. Пък и да ги бяха открили по-рано, пак нямаше да им избягат. Де можеха да се мерят с платната и трите реда весла на тежките бойни кораби! Нямаше изгледи за спасение. Към брега препречваха пътя им щръкналите сред вълните скали, а в открито море ромеите щяха да ги догонят скоро.
Тервел стисна устни. Грозно подозрение се зароди в главата му: сякаш само тях бяха чакали, а отде знаеха…
Но нямаше време да си изяснява. Трябваше да решава.
И той реши единственото, що му оставаше — да приеме боя. Всъщност, не само да го приеме, а да нападне пръв…
Той даде заповедта си за атака. И за да не се озове между двата врага, изтегли колкото можеше малката си флотилия до опасните плитчини, та и двата кораба да му останат откъм едната страна, отляво.
Противниците скоро се сближиха. Огромните бойни дромони с по сто и петдесет войника вътре и толкова приковани към веслата роби — срещу дванадесет еднодръвки с по двадесетина българи и славини във всяка от тях. Все едно — котка и мишки. На бойниците им вече бяха запалили сигналните борини, чиито пламъци огряваха ясно нарисуваните върху платната християнски кръстове.
Ала славините, та и българите умееха да се сражават в такъв привидно неравен бой. Колкото и да бяха опасни, колкото и добре да бяха въоръжени, византийските кораби не можеха да се мерят по пъргавина и повратливост с леките еднодръвки. Ей това предимство реши да използува канар тикинът.
Наближили на около триста разкрача, дромоните спряха с неподвижни, настръхнали водоравно весла, готови всеки миг да загребат и да връхлетят. Току пред лодката на Тервел се изсипа градушка от копия, метнати от балистите им.
И оттам прогърмя мощен глас, усилен от фунията на разговорната тръба:
— Ей, скити! Предайте се!
Тервел не ги остави да заредят повторно бойните си машини, а се изправи и извика:
— Напред! Върху кораба!
Славините, разколебани от превъзхождащия ги неприятел, се заозъртаха, готови да почнат обичайните си съвещания. Ала българите, привикнали от рождение към своята желязна, безпрекословна дисциплина, не ги оставиха да умуват. Насочиха първо към тях стрелите си. И когато гребците разбраха, че нямат друг избор, натиснаха веслата.
После стрелците опънаха мощните си лъкове, двойно извити, многослойни, способни да поразяват на разстояние над две стадии. И по знак на канар тикина си, сега единствен техен заповедник, отпуснаха тетивите. Облак стрели полетя към по-близкия кораб и покоси с верния си прицел мнозина от прислужниците на машините. Додето византийците успеят да ги заместят, додето леките им стрелци, не очаквали такъв обрат на нещата, се приготвят и те за бой, отгоре им се изсипа втори залп, после — трети.
Само българите бяха способни на такива светкавични действия. Още след третия залп еднодръвките достигнаха борда на дромона. Бойците им, сякаш без да забелязват обсипващите ги отгоре стрели, копия и вряла вода, метнаха въжетата си с куките, славините пък забиха брадвите си в дървената корабна обшивка и пъргаво се изкатериха нагоре: българите с острите си саби, славините — с тежките секири.
И ръкопашният бой започна. На дромона бяха сместени три пентаконтархии. Останалите, гребците, не вземаха участие в сражението. То се знае, никой им нямаше вяра. Роби са, отде да знаеш на чия страна ще се отметнат. Затова стояха безучастно, приковани към веслата. А българите и славините наброяваха повече от две стотни. И то какви бойци! Не принудени от гладорията селяци и градски плебеи да станат войскари, а — мъже, готвени цял живот за бой, израсли в бой, ненаситни на бой.