Счепканите врагове се биеха навред: по палубата, на мачтите и въжетата, върху бойните кули, между робите, в трюма. И по-голямата численост, по-доброто бойно умение явно надделяваха. Българите, по-дребни, но по-пъргави, сякаш неуязвими, размахваха сабите така, че не се виждаха и само падналата ромейска глава или бликналата кръв по тялото на врага издаваше, че е минало смъртоносното острие. А славините, наистина по-бавно, дори тромаво размахваха секирите си, както когато секат дърва, и така неусетно си проправяха път сред вражите редици.
Вторият дромон се въртеше съвсем наблизо. Виждаше се как навклирът — капитанът му се суети възбудено по мостика, слисан от неочаквания обрат, незнаещ какво да предприеме. Изпращаните от неговите бойци стрели не избираха, поразяваха и врагове, и сънародници. Затова заповяда да прекратят стрелбата.
А трудно беше да се реши на това, което налагаше здравият разум. Съседният кораб вече се намираше във вражи ръце, значи — по същество вражи кораб. И с него трябваше да постъпи като с враг.
Въпреки християнските кръстове по платната и флаговете.
И той най-сетне се реши:
— Огън! — прогърмя отчаяната му команда. Минавайки покрай тържествуващите българи и славини, дромонът му изригна през сифоните си огнени струи, които заплющяха по палубата, по бордовете и платната на завладяния кораб. Мигновено лумнаха огромни пламъци, които полазиха навред, като обхващаха във всеизгарящите си пипала пристройки, мачти и хора.
Гръцкият огън! — мярна се в съзнанието на Тервел.
Ужасът овладял и него. Не бе виждал действието му досега, но се бе наслушал достатъчно за него. На тоя чуден огън, изобретен наскоро от ромейските алхимици, се дължеше може би победата на Византия над арабите при последната морска обсада на Константинопол.
Славяните се хвърлиха да гасят пожарите с вода. Напразно. Водата като че ли още повече ги разпалваше.
Тогава някой роб извика:
— Не вода! А пясък!
Всички се втурнаха да засипват огнищата с пясък от натрупаните край фалшборда торби.
Уви, безполезно!
Отдалечил се малко, византийският дромон започна да обстрелва жертвата си с гърнета, мятани от катапултите му, които при падането си върху палубата се пръсваха, разливайки наоколо същата неугасима пламтяща смес.
Целият кораб вече се бе превърнал на една огромна клада, из която изплашените, още здрави или леко ранени хора се хвърляха с подпалени дрехи във водата.
Но ужас! Водата, облята от същото сатанинско гориво, и тя гореше. И сякаш не море, а огнедишащ кратер, чиято пламтяща лава изпепеляваше всичко: дъски и хора.
Задушен от отровните пари, обгорен от цвърчащите му пръски, Тервел едва успя да издаде отчаяната си заповед: — Напред! Срещу дромона!
Оцелелите гребци натиснаха веслата. И преди византийският навклир да проумее какво става, горящият кораб се прилепи до неговия, с допира си обръсна веслата му отляво. Въжетата с куките, канджите и абордажните мостове, метнати от невероятно дисциплинираните български воини, сцепиха двата кораба във вечна прегръдка.
Оцелелите българи и славини наскачаха в здравия дромон, начевайки нова битка — така, с горящите си дрехи подобни на огневи демони. Отклонени от вятъра, огньовете лизнаха здравите платна, прехвърлиха се върху мачтите и пристройките. Пламна и другият дромон.
В този миг падаща обгорена рея се стовари върху главата на Тервел. Пред очите му притъмня…
Свести се във водата.
Но каква ти вода! Това бе пламтящо масло — картина, каквато бе виждал само във византийските черкви, изобразяваща Ада, където техният бог, уж всемилостив, пращал на вечно наказание душите на тези, които не му се подчиняват.
За да се предпази от огъня, почти несъзнателно се гмурна надолу. И когато въздухът му се свърши, изплува само за да вдъхне. После повторно потъна.
Тоя път вече излезе сред чиста вода, без огън. Загреба замаян, с почти ослепели очи, към нависналата пред него скалиста грамада на Акра. Гребеше, гребеше със сетни сили. А сякаш стоеше на едно място. Ясно, нямаше да достигне брега. Нямаше…
Губеше свяст. И отново се опомняше, учуден, че още съществува, дори в безсъзнание продължаващ да се бори за живота. После пак потъваше в небитието…
А това?
Какво беше това прекрасно женско лице, което се подаде над вълната пред него и му протегна ръка?