Дали пък магьосницата от Акра?
И отново го обгърна мракът.
Несговорният Славун
Щом като и седмината князе от Малоскитската Славиния пристигнаха вкупом при Исперих — значи, дошло им бе до гуша; и от външни врагове: авари, ромеи и преселени от ромеите сирийци и арменци и какви ли не, пък и от собствените неразбории, та сами бяха подбирали силно крило, под което като подплашени пилета да се подслонят; желязна ръка, която да обедини силите им, че да се опазят.
Ханът ги прие в Агъла, в чертога си сред каменния аул, седнал в разкошния си трон, обкован със злато и обшит с лъвски кожи, в бойното си одеяние със златен шлем, на който личеше символът на доброто начало в света: кръстът, що означава четирите световни посоки, вместен в кръг — слънце, светлина, съвършенство. В ръката си държеше Свещената златна чаша — знак на божествена власт, а зад гърба му бяха подредени ритуалните чаши, за всеки обред отделна, и свещените конски опашки, едновременно фетиши и бойни знамена.
От двете му страни седяха на по-ниски столчета шестте вътрешни боили и те в бойните си доспехи, сурови, мълчаливи, със замръзнали лица, сякаш не живи хора, а железни изваяния, подпрели длани о сабите си.
Князете влязоха безредно в залата и след несръчните поздравления насядаха и те в отредените им столове. Бяха все едри, снажни мъжаги, светлокоси и брадати, облечени скъпо, но пъстро и безвкусно, натруфени с коприна и всякакви задморски платове. Обичай беше у славините да нахлуват в ромейските предели само за лов на пленници, които после обменяха срещу дрехи и платове. А оръжието им, също разнообразно и то все ромейско, бяха ограбили направо при битките.
Исперих изчака мълчаливо колкото го изискваха обичаят и санът му, после запита:
— Кажете, скъпи гости, какво ви води в моята страна и в моя аул! Пък аз, ако е рекъл Тангра, ще опитам да ви помогна според силите си.
А се досещаше кое беше главното, що ги бе събрало. Дочули бяха, види се, за готвения поход. И не знаеха: за тяхната ли черга ламти Исперих или само щеше да я прегази. Но каквито и да бяха замислите му, по-добре да минеше като приятел, а не като враг.
Славините взеха да се споглеждат и да си шушукат, да се побутват един друг.
Накрай един от тях, жупан Рад, както изглежда, най-старият и най-вещият, с рано оплешивяла псе още непосребрена тъмно-руса коса, се надигна, пооправи копринения си пояс и тъй заговори:
— Право е, хан Исперихе! Не от добро сме сега при теб. Много грижи са ни налегнали. Тъй си е — дошло е време да решаваме: да бъдем или да не бъдем. От север аварите, от юг ромеите. Да не изчезнем, да се не стопим и ние както братята ни при аварите, както другите при ромеите. За аварите какво да ти приказвам? Ти ги познаваш по-добре от нас. А ромеите? Божем по договор, само да ги пазим от враговете им, а то кога им хрумне, искат от нас наемници, та да ги провождат ту срещу сарацини, ту срещу авари, ту срещу други славини.
Останалите зашумяха безредно:
— Тъй си е! Не щем да ни разкарват където им скимне. Договорили сме се — само тук!
И когато поутихнаха, Рад отново заговори:
— Пък като са плъзнали едни. Черноризци, проповедници. Тръгнали бащината ни вяра да променят. И простия народ да размиряват. От старата си вяра почва да се отмята и на ромеите да се докарва.
Хорът отново потвърди:
— Тъй си е! Объркват народа. Рад продължи:
— А ние! С вас сме свикнали, отколе заедно воюваме. Перун не се меси на Тангра; Тангра не се меси на Перун. А Исус не понася други богове. Както ромейският император не търпи други царе…
— А и данък опитват да събират — вмъкна някой. — И то по няколко пъти.
И Рад се разпали:
— Данък искат! Защото земята била на императора. И на договора ни се позовават. А пък ние, нали сме хора неуки, може и да са ни измамили. Ромеите са хора лъжливи. Ние туй знаехме — че императорът ще ни плаща дето му вардим царството.
Сви рамене:
— Ей това е… И седна.
Исперих подметна тихо:
— Князе, а безкнижни! Щом е тъй, ще ви мамят…
Тогава от стола си, без да става, избоботи с гръмоподобния си глас огромен червенокос великан със сипаничаво лице и необичайно за славинин суров израз на очите:
— Защо ми е да пиша, като мога да говоря?
— Ей затуй, да те не мамят при преговори!
— Ако е само за това? Защо ми е да си губя времето, та да уча? Аз съм силен и богат. Ще си взема учен роб, и то не един, а няколко. Да ме не лъжат и те. Която ръка свикне с писалка, забравя да стиска меча…
— А моята? — прекъсна го Исперих. — Дето умее да държи писалка. Смяташ ли, че е слаба с меча?
— То си е твоя работа! — прогърмя отново басът. — Който иска, нека учи, нека си губи времето.