Някой се обади:
— Славуне, пак ли почваш? И се обърна към Исперих:
— Не му придиряй, хане! Такъв си е той, Славун Мечката. Несговорчив като мечка. То ние, славините, май всички сме си такива, ама като него втори няма…
Исперих махна с ръка, без да отговори.
Славините се умълчаха. Само Славун продължи да се върти като мечок на стола си, който проскърцваше мъчително под тежестта му. Пак опита да каже нещо, но другите го задърпаха за ръкавите.
Исперих дълго ги измерва с присвити очи, дълго ги оглежда поред. Най-сетне повече на себе си проговори:
— Гледам ви и ви се чудя! Мъже планини. И много. Не можеш ги изброи. А негодни да си опазят правата…
— Несговорни сме, хане! — изпъшка друг княз, жупан Десислав. — Затуй. Всеки към себе си дърпа чергата…
— Знам го — поклати глава Исперих. — За пръв път ли славини и българи за общо дело се захващат?
И вдигна поглед.
— Чух ви грижите, а сега кажете що очаквате от мен!
Пак се надигна жупан Рад:
— Мислихме, умувахме. И решихме на помощ да те викнем. Договор да сторим. Както и друг път. Заедно да бием ромеите, плячка да им вземем, та на мира да ни оставят. Ето ги, и сега са се надигнали насам. Срещу теб ли, срещу нас ли? Но както и да бъде, все е за беля.
Исперих замълча. Обърна се поред към боилите си, сякаш с поглед ги запита готови ли са да подкрепят ханската му воля.
Тогава на входа се изправи челникът на дворцовата охрана. И с поклон, и със знак показва, че има да съобщи нещо много важно. А когато ханът му кимна да дойде, боилът приближи приведен надве, наклони се към ухото му и пошепна:
— Лоша вест, ювиги хане!
Исперих усети как сърцето му се сви. Но промълви твърдо:
— Говори!
— Завърнаха се само неколцина, господарю. Два ромейски дромона нападнали еднодръвките…
— А канар тикинът?
— Канар тикинът сега препуска върху белия жребец по Млечния път към Тангра.
Ханът се изправи.
— Къде са?
Боилът отново се поклони.
— Вън, ювиги хане! Чакат справедливото ти наказание, задето не са могли да го опазят.
Без да погледне никого, без да каже ни дума, Исперих прекоси набързо залата и излезе в преддверието.
Двадесетина измършавели от глад и преумора хора, в накъсани на дрипи дрехи се проснаха по очи пред краката му.
Исперих процеди през зъби, с болка и злоба:
— Говорете!
И първият от тях, нисък, набит багаин с още кървящи рани по тялото, както бе коленичил, само вдигна глава и заразправя. Кратко, с по няколко думи, по войнишки, описа пътуването, срещата с галерите, битката, гръцкия огън. И гибелта…
— Цяла нощ и целия ден прекарахме на брега, велики господарю. Славяните избягаха. Не рачиха да останат през нощта, страх ги бе от нечисти покойници, от удавниците. Колкото наши трупове изхвърли морето, погребахме. Канар тикина ни морето не щя да ни върне…
Исперих мълчеше. Смръщен, страховит. Значи тъй, и без меча и без Тервел — наследника, опората му, надеждата му. Сам. И трябваше сам да довърши наченатото дело… Сам…
До него застана почтително кавхан Умар:
— Ювиги хане, князете чакат. Недоволствуват…
Исперих, зашеметен от страшния удар, от жестокото изпитание, на което го подлагаше Тангра, като пиян се върна в приемната си, седна с невиждащ поглед в трона си. И отново потъна в мъката си.
Славинските князе, то се знае, не подозираха дори каква злочестина го бе слетяла. Виждаха само смръщения му вид, явното незачитане.
Жупан Рад се колебаеше да стане ли, да продължи ли речта си. Но като гледаше намусения българин насреща си, все не се престрашаваше.
Ала Славун Мечката бързо се решаваше — и кога е за добро, и кога е за зло. Пък и обидчив беше, и свадлив. При това и такова неуважение… В същото време неспокойна беше душата му. Все си мислеше за селото, което остави почти беззащитно, досами ромейския друм, помъкнал със себе си най-добрите си бойци. За важност. Пък там беше жена му Недана, там беше дъщеря му хубавелката Марица. За Марица най се боеше жупанът. Досами друма, по който сега се мъкнеха ромейските войскари…
А му беше съвсем ясно, пропадна мисията им. С тоя самовластник, дето всички му треперят, кой може да се спогоди? Защо ли пък и Славун се повлече по другите? Знаеше си го, че тъй ще стане. От заранта му играеше лявото око. А всичко лошо идва отляво. Защото зад лявото ти рамо стои бяс, а зад дясното — добър дух. И макар че плю три пъти през рамо, види се, не бе успял да прогони беса. Не му бе помогнал и пръстенът от Перунов камък, що пази от всяко зло. Някои го наричат гръмова стрела, защото го намират там, дето е паднала Перунона мълния.