И какъвто си беше буен и невъздържан, взе, че отприщи пороя на гнева си.
— Хане! — той се изкашля тъй, сякаш в залата тресна гръмотевица, и избоботи с мощното си гласище. — Ти нас за какво ни смяташ — князе или божеци?
Исперих се сепна, вдигна очи.
— Що рече?
— Ние тук за договор ли сме се домъкнали или по просия?
Ханът опитваше да овладее мъката си, да стане отново хан, след като плати дан на човешката си мъка.
— Така, за договор, храбри князе. Ще го сторим. Заедно ще се надигнем, заедно ще ударим ромеите, заедно ще ги бием.
Ала Славун като мечка, кога си е наумила нещо, никой не можеше да го възпре. Не го спряха вече кротките думи на хана.
— Кога прогоним ромеите — изръмжа той, — как ще поделим земята? И ти, на нашата ли земя ще останеш или ще продължиш на юг?
И преди да изчака отговора на Исперих, продължи да пита заядливо:
— Кога ще ударим? И къде? Исперих поклати глава.
— Туй сега не мога да ви кажа. Когато реша, че е станало време…
— Та само ти ли ще решаваш? — сопна се Славун.
— А как! — изгледа го Исперих така, сякаш светкавици излетяха от зениците му. — Като вас ли, да се събираме, да се джавкаме — да почваме ли или да не почваме, оттук ли да ударим или оттатък? Да се крием ли из горите и блатата, докато вятърът отмине, след като е опустошил домовете ни? А ромеите ще чакат да се намъдруваме, така ли? И на хоро като се хванеш, пак един води. Камо ли на война. Вие на бой ред не признавате. А без ред няма победа, без ред има само отмъщение при отстъпление. За победата е нужна една воля. Поведат ли хорото няколко души, и хорото се разваля…
— Не го усуквай! — наежи се мечешки князът. — Всичко ще решаваме общо. Като съюзници. А не като твои поданици. Не признавам началство над себе си: нито византийско, нито българско…
Исперих също се надигна:
— Затуй сте на тоя хал!
— Какъв хал! — опъна се Славун. — Пазим си земята. И ще я опазим. И без теб. Знаеш ли какво е отговорил нашият княз Доврент на Баян, аварския хаган? Ще ти го повторя, та да го запомниш: „Никой под слънцето не може да ни надвие. Ние сме свикнали да завладяваме чужда земя, а не други — нашата.“
Той удари с пестник по ръкохватката на меча:
— И ние сме сигурни в това, докле има война и мечове.
Рече тъй и тръгна да си отива. Останалите князе се втурнаха да го разубеждават, да го успокояват.
— Славуне, е, стига вече! Ти все така! Потрай малко де! В беда сме!
А той не искаше и да ги чуе:
— Я ме оставете на мира! Пък вие правете каквото щете! Ваша си работа. Аз и преди туй си знаех, че нищо няма да излезе. Че какво ни беше при ромеите — лошо ли? Искали данък. А кой е рекъл, че трябва да го плащаш? Колко ти струва да ги надхитриш? Отмъкнеш кръстците в гората, закопаеш делвите с жито в земята. Па да търсят. А за войната — който иска да се бие, отива в ромейската войска. Слуша чужда воля, ама получава номизми…
— Получава! — сопна се Рад. — Тъй говориш, защото не си ходил. Понякога нищо не получава, защото хазната на василевса вече е празна.
Славун сякаш не го слушаше:
— И пълководец можеш да станеш даже. Малко ли славини до стратези стигнаха. В злато и коприна. А който не ще да воюва, оре си земята.
— С оран се не богатее — прекъсна го някой. — И ти го знаеш. А от бран и плячка. Ей на, Исперих ти предлага плячка.
— Не му я ща! — изрева Славун. — Не ща властник над себе си: ни ромеец, ни българин, ни славинин… Рекох…
Някои взеха да се съгласяват с него, други горещо завъзразяваха. И така, в увещания, се скараха, почнаха да се ругаят, да посягат към мечовете.
Исперих ги изгледа надменно от трона си.
— Вървете си — рече им той накрай с ясен глас. — И ако се спогодите, ако проумеете смисъла на моето условие, елате пак! Ако пък не можете… Сам ще се оправя. На вълка вратът е силен, защото сам си върши работата…
Вълкът — тотемът на рода Дуло, а според преданието — прародител на хунорския род, баща на десет сина, родени му от жена. И неговото име беше такова: Исперих — приятел на вълка, а на баща му Кубрат — Курт, Вълко.
И добави:
— Ако не подпишете сега договор за приятелство с мен, утре ще трябва да подписвате договор за подчинение.
Това беше явна заплаха.
— То за теб е все едно! — изръмжа язвително Славун.
Исперих не счете за нужно да му отговори, преценил го бе вече, а с ядна крачка напусна помещението. Сам… Вече и без Тервел…
Таркан Баян го настигна в преддверието и пошепна в ухото му:
— Добре стори, ювиги хане! Що ни трябва съюз със славините? Все едно сплав от желязо и ръжда…
Доволен беше старецът. Тъй, без съюзници, Исперих щеше, трябваше да стане по-отстъпчив, да се откаже от гибелното си начинание.